Парадният площад е известен в историята с това, че Александър Македонски направил там преглед на войските си, преди да се отправи в победоносния си поход на Изток. Тук сега се стекоха от всички краища на града ветераните на Велизарий. През изминалите години съдбата съвсем не се бе показала еднакво благосклонна към тях — някои бяха добре облечени и в добро здраве, други — в дрипи и с бледи лица; едни накуцваха, други се разхождаха с изпъчени гърди. Но всяко лице бе озарено от мъжество и те си подвикваха един другиму:
— Здравей, приятелю! Колко е хубаво, когато стари войници се срещнат отново!
Събираха се стари бойни другари, които не се бяха виждали от години — толкова голяма беше столицата. Чуваха се възгласи: „Жив ли си още, стари ми Сисифриде? Пък аз мислех, че падна заедно с Диоген при отстъплението от Рим!“ или: „Охо, приятелю Унигат, за последен път те видях при обсадата на Ауксимум, когато вражеското копие се заби в ръката ти!“ и: „Ей, друже, не ме ли позна? Бяхме заедно на стан в райското кътче Грасе под отрупаните с плод дръвчета преди двайсет и четири лета! Само няколко дни след това започна битката при Десетия милиарий.“ И аз бях там заедно е господарката Антонина — горещите поздрави на старите другари сгряха сърцето ми.
Имаше и хора, започнали да воюват още преди моята първа експедиция с Велизарий, като двамата конници, участвували в набезите срещу гепидите и срещу същите тези българи, когато той е бил още голобрад стотник.
От едно училище за борба в покрайнините на града пристигна побелелият Андрей, някогашният роб и баняджия на Велизарий, който се бе оттеглил от военна служба след двата си велики подвига на единоборство при Дара. Той каза:
— Господарю Велизарий, в моето училище по борба аз успях да запазя подвижността и силата си, макар че съм на шейсет и пет години. Виж, сложих шлема с бялото перо, с който ти ме награди при Дара. Непрекъснато съм го лъскал с пясък. Позволи ми да бъда твой знаменосец!
Когато се бяха събрали всичките — малко повече от триста души, — между тях си проправи път един висок човек, изпит от пост и надянал монашеско расо. Той улови за юздата коня на Велизарий и рече:
— Братко Велизарий, днес по изключение свалям расото, захвърлям бича и обличам бойните доспехи. Защото, макар и да мисля, че успях да измоля прошка от всевишния заради всичките си грехове и безумства, и на първо място за убийството на нашия непрежалим другар Йоан Арменеца, няма да мога да склопя спокойно очи, докато не си възвърна твоето доверие и обич, които загубих поради своята небрежност при Медиолан.
Велизарий слезе от коня, целуна монаха и му каза:
— Улиарисе, поверявам ти командата на сто души от събраната тук войска. Научих за твоята светост и добродетелност сред просещите братя на свети Вартимей и те приемам, като временен дар от бога.
Траян, освободил се неотдавна от върха на стрелата, който бе останал забит в лицето му толкова дълго време, застана начело на други сто човека. Той се бе покрил с голяма слава по време на предвожданата от Нарзес италийска експедиция, а сега държеше винопродавница на пристанището. Останалите бяха поставени под командата на Туримут — същия, който се бе сражавал така храбро при втория поход на Велизарий в Италия. Големи беди се бяха струпали на главата му — съвсем наскоро бе излязъл от тъмницата; не си спомням за какво точно е бил хвърлен там, за някое престъпление или за еретични уклони. Велизарий разпредели хората по така образуваните групи. Стана ясно, че той помни имената и подвизите на всички, с които бе споделял някога сухия войнишки хляб. След това им раздаде коне, оръжие и доспехи. Голямо въодушевление обхвана насъбралото се множество.
— Само и завинаги с Велизарий! — викаха те. — Води ни тозчас срещу врага!
Велизарий се трогна, но каза:
— Другари, когато си спомняте днес за славните някогашни битки, не забравяйте как бяха спечелени те! Те бяха спечелени не само със смелост и високо бойно майсторство, но и с благоразумие.
Потеглиха в колона и копитата на конете им зачаткаха по плочника на Главната улица. Народът ги приветствуваше и крещеше:
— Бог явно не ни е изоставил — ето го нашия Велизарий!
Господарката яздеше до него на породист кон, изправила глава като младоженка, а аз я следвах малко по-назад. Тя носеше разкошна червена перука, лицето й бе начервено и белосано, а отпуснатата й гръд — добре подпълнена. Само отблизо набръчканите ръце, помръкналият поглед, хлътналите страни и повехналата кожа на шията издаваха възрастта й.
Читать дальше