Робърт Грейвс - Велизарий

Велизарий показал писмото на василевса. Юстиниан попитал:

— Как, нима този дрипав пергамент, от който се разнася зловонието на пристана, може да бъде показан на императора?

— Ако някой просяк, твое величество, види да излиза дим от горните прозорци на някоя голяма къща, той има правото да се втурне вътре и да извика: „Пожар!“ Обитателите само ще му благодарят за навременното предупреждение и ще му простят за дрипите и грубите обноски.

— Това, сияйни Велизарий, изглежда, е една от военните хитрости, с които си спечелил заслужена слава! — казал Юстиниан. — Ти искаш да ни изплашиш с тази фалшификация, за да подсилим нашата войска и да поправим градските стени, защото много добре знаеш, че сме ти забранили да повдигаш пряко този въпрос. Не можеш да ни заблудиш и ние ти прощаваме грешката. Погрижи се, благородни патриций, да прогониш от сърцето си всяка нелоялност. Защото в древни времена в този двор е имало вече пълководци, които са настоявали пред своите владетели да увеличават броя на войската, като са се позовавали на критични обстоятелства, а всъщност целта им е била да използуват тези войници срещу държавата. Надзърни дълбоко в сърцето си, сияйни Велизарий, и ако намериш в него грешен помисъл, изтръгни го с помощта Христова — той ще ти даде сили.

На Августовия площад срещу сградата на Сената Юстиниан бе поставил една огромна своя статуя на кон. Тя се издига на величествен пиедестал, облицован с най-фин светъл бронз. Василевсът е изобразен с древна броня и шлем с изключително дълго перо. В лявата си ръка държи златно кълбо с кръст отгоре. Дясната му ръка е вдигната с жест, който сякаш казва: „Назад, врагове!“ Той обаче не носи оръжие, нито дори кинжал, като че ли жестът и свъсеното му чело са достатъчни да пропъдят злото. И действително, през по-късните години на своето царуване той се отнасяше към войската си така, като че ли нямаше вече никаква нужда от нея. Работата е там, че в своя стремеж към величие Юстиниан постъпваше като безименния богаташ, споменат от Иисус Христос, който започнал да съгражда кула, без да пресметне първом разноските и така изпаднал в дългове и станал за посмешище. В столицата често казваха, че окото на Юстиниан е враг на неговия стомах — той пилееше държавните средства за религиозни излишества и занемаряваше практическите военни нужди на страната.

Всички бяха единодушни, че той, на първо място, не биваше изобщо да се опитва да завоюва и окупира Африка и Италия с недостатъчните сили, с които разполагаше. Въпреки едва ли не чудодейните успехи на Велизарий тази двойна задача се оказа непосилна за имперските армии. Наистина те все още владееха Картаген и Равена, но продължителните войни бяха превърнали тези процъфтяващи и добре стопанисвани страни в почти пълна пустош. Същевременно северните и източните граници бяха отслабени поради липсата на гарнизони и резерви и многократно нарушавани от набези, които едва не доведоха до пълна катастрофа. С други думи, цената за връщане на Западната империя бе нейното разоряване, както и разоряването на Сирия, Колхида, Ромейска Месопотамия, Илирия и Тракия — доходите от всички тези диоцези станаха просто мизерни. Сега Юстиниан бе принуден да въведе политика на икономии и естествено започна да я прилага първо в областта на държавната отбрана, а не на даренията в полза на църквата, с надеждата, че чрез строежа и разкрасяването на все повече мъжки и женски манастири и църкви ще успее да подкупи небесното войнство, както преди това бе подкупвал франки, славяни и хуни със злато и оръжия. Публично той обосноваваше суеверното си упование с думите на Иисус към апостол Петър, когато последният се опълчил срещу войниците на юдейския първосвещеник и отрязал ухото на един от тях: „Повърни ножа си на мястото му, защото всички, които се залавят за нож, от нож ще погинат.“ Неговото упорито миролюбие намираше опора и в липсата на страх за собствената му безопасност: всички гадатели, до които тайно се допитваше, го уверяваха, че ще умре от естествена смърт на преклонна възраст в собственото си легло в свещените покои на двореца.

На Рождество хуните преминаха замръзналия Дунав. Когато вестта за тяхното нашествие стигна до двореца, василевсът нареди да бъдат отслужени молебени във всички по-големи църкви и прекара цяла нощ в бдение в църквата „Света Ирина“, но не предприе нищо повече. Хуните се разделиха на две: едните започнаха да разграбват Гърция, а другите, предвождани от самия хан Заверган, потеглиха да превземат столицата. Те пометоха Тракия, без да срещнат съпротива. Като езичници, хуните не проявяваха никакво уважение към светите места — те грабеха и изнасилваха безогледно, изпращайки претъпкани каруци със съкровища и цели кервани роби по зимните пътища и през Дунава. Керваните бяха придружавани от диви ездачи, които ги подтикваха да бързат с камшични удари и убождания с мечове. Всеки роб, който паднеше и не можеше да се изправи веднага на крака, бе безмилостно убиван — нямаше пощада дори за жените, споходени от родилни болки. Въпреки че се държат, общо взето, добре помежду си, хуните гледат на целия християнски свят като на законна плячка и не биха се поколебали да набодат на копие току-що кръстено отроче, както не се колебаеха да пронижат и млад елен по време на лов.