Робърт Грейвс - Велизарий

Тогава Юстиниан се зае усилено с възстановяването на Дългата стена на Анастасий, но не направи нищо за обучението на истински защитници. Царедворците завикаха: „Вижте само как Бащата на народа засрамва немарливите си пълководци!“

Когато Велизарий и неговите триста ветерани се върнаха през портата с водоскока, последвани от дворцовата стража и селяните, пеещи победни химни, те бяха посрещнати от въодушевеното гражданство с венци, палмови клончета и целувки. От двореца пристигна едно-единствено лаконично послание: „Сияйният Велизарий надвиши своите права, като взе коловете от нашата градина при Златната порта, без да има писменото съгласие на главния ни градинар. Коловете да бъдат върнати незабавно на мястото им.“ Последното изречение стана пословично в пивниците: ако някой направеше голяма услуга на съседа си, а последният започнеше да го упреква за някакво дребно провинение, обиденият благодетел възкликваше: „Ай, ай, милостиви господине, и коловете да бъдат върнати обратно!“

Сражението при Хетос се оказа последно за Велизарий; и нека никой не се съмнява в достоверността на думите ми, защото тези неща станаха не по някоя далечна граница, а съвсем наблизо, на по-малко от един ден път до един град с милионно население. Човек може да се поразходи някой следобед на кон, да разгледа клисурата и двата лагера — на хан Заверган при Мелантиада и на сияйния Велизарий при Хетос — и да се завърне в града, преди да е паднал мрак.

Как ще събера сега сили да разкажа за последната жестокост, след като нямам нито търпението, нито великодушието на онзи, който я понесе? Моят разказ стига до лето господне 564-то, през което Юстиниан навърши осемдесет години от рождението си и трийсет и седем от своето царуване. Империята живееше най-после в мир, но този мир приличаше на успокоението на болник след жесток пристъп на треска, когато никой не може да каже дали той ще се съвземе, или ще умре.

Императорът ставаше все по-небрежен към външния си вид и в говора си; сега този твърд поборник на православието, този неуморим гонител на еретиците изпадна сам във възмутителен еретизъм относно природата на Сина божи.

Теодора бе застъпвала гледището, че тялото на Иисус Христос е било недостъпно за плътските страсти и слабости, че е било фактически нетленно, а следователно и нечовешко тяло, защото, казваше тя, присъщо на всяка обикновена плът е тлението, освен ако не се превърне в мумия, както това е ставало в Египет, или — по волята на случая — не замръзне в леден блок. Но съгласно православното схващане Иисус е живял, до Възкресението, в тленна човешка плът и да се отрече това, означава да се изпадне в монофизитизъм и да се принизява величието на жертвата, принесена от Иисус заради човечеството.

Юстиниан започна изведнъж да застъпва гледището на Теодора (на което винаги се бе противопоставял, докато тя бе още жива), като го представяше за свое собствено откритие. Той още помнеше добре нейните аргументи. С нарочен едикт василевсът заклейми привържениците на противоположното схващане като „поклонници на тленното“. Поиска от всички патриарси и епископи да се придържат към този нов член на Символа на вярата. Разтреперани, те помолиха за малко време да си помислят, но патриархът на Константинопол, задълбочен богослов и изключително честен човек, разкъса одеждите си и посипа главата си с пепел, възкликвайки:

— Тази ерес е по-страшна дори от монофизитската заблуда! Тя граничи с богохулството на мръсните манихейци, които твърдят, че двете природи на Сина божи са противоречиви. Скъпи мои братя, та ако по време на тукашния си земен живот Иисус Христос е бил наистина безчувствен за всички страсти и слабости (както ни уверява негова светлост василевсът), как да си обясним прочутия плач за Лазар, стенанията му на кръста и молбата да го отмине чашата на страданието? Тези постъпки, засвидетелствувани от светите евангелисти, биха били лудост или преструвка, ако тялото на Иисус е било наистина от нетленна божествена субстанция!

Катедралните свещенослужители наклеветиха патриарха и той бе свален.

Велизарий не изрази никакво становище по тези въпроси. Когато Сергий, един от по-изтъкнатите сенатори, го запита какво мисли за тях, той отвърна:

— Достатъчно трудно е да живеем съобразно Христовите заповеди и без да се объркваме с философски разсъждения за неговата природа. По-скоро бих се заел да изучавам нрава на василевса.