Робърт Грейвс - Велизарий

Сергий се вгледа внимателно в очите му, чудейки се дали в тези думи не се крие остра сатира, но каза:

— Човече божи, колко поучително би било това!

Всеки ден Велизарий се явяваше пред императора в двореца, а когато аудиенциите се отменяха, той посещаваше именията си и ходеше на лов в тях. Остана все така сдържан в своите привички, щедър към бедните, обичан от приятелите си, а между него и моята скъпа господарка Антонина се разменяха думи само на любов и разбирателство. Господарката възприе християнските правила на поведение и по онова време се бе вече отказала от всичките си езически обичаи с единственото изключение на някои невинни талисмани против зъбобол, главобол и магия. Техният начин на живот бе така спокоен и благонравен, че те сякаш вървяха бавно ръка за ръка към гроба, без да се страхуват от други пречки и нещастия по своя път.

Юстиниан обаче изпитваше непреодолима омраза към Велизарий и се ужасяваше от мисълта, че може да умре и да остави заклетия си враг да се радва на слава и благоденствие. „Той ни ограби славата! — оплакваше се императорът. — Нашите неблагодарни поданици изпитват по-голяма почит към него, отколкото към свещената особа на своя василевс.“

Вероломният Прокопий, военен секретар на Велизарий по време на всички водени от него войни, писа в течение на няколко години подробна история за тях. Тъй като беше прям и със свадлив характер, далеч от всяка мисъл за ласкателство, той разказа горчивата истина, без да скрива почти нищо за предателството на този пълководец или за некомпетентността на онзи, отдавайки заслуженото на Велизарий заради многобройните му победи, спечелени въпреки огромните пречки. Прокопий не обвини пряко Юстиниан в капризност, некомпетентност, жестокост, мудност, вероломство или неблагодарност, но предаде историческите факти по такъв прям начин, че никой разумен читател не би пропуснал да си състави най-неблагоприятно впечатление за монарха и да се изпълни с най-голямо възхищение към пълководеца. Историята бе изпратена най-после на преписвачите в Александрия, които я размножиха. Тя се разпространи бързо, преди Юстиниан да разбере за нейното съществуване, пет-шест години преди сражението при Хетос.

Когато Прокопий научи за гнева на императора и си даде сметка, че го заплашва смъртна опасност, той съчини едно жалко прошение. В него молеше своя повелител да му повярва, че ако е написал нещо невярно, вината за това е на Велизарий, който му бил дал погрешни сведения, и обеща не само да прибере всички копия от книгата, но и да напише историческо съчинение във възхвала на великите дела на самия Юстиниан. Василевсът му прости, даде му пенсия и го издигна в ранг патриций. Прокопий внимаваше много да пише само е пренебрежение за предишния си господар, когото престана да поздравява на улицата, за да си запази благоволението на императора. Юстиниан бе обаче дълбоко разочарован, когато хвалебственото писание му беше най-после предадено. В него се говореше единствено за въздържаността, учеността и набожността му, за построените църкви и издигнатите укрепления. Той бе очаквал предишната история да бъде написана отново по съвсем различен начин, така че тъкмо василевсът, а не неговият поданик Велизарий да бъде възхвален за завоюването на Африка и Италия. Пенсията на Прокопий бе спряна.

Тогава в яда си Прокопий написа книга, изпълнена с клевети не само за Велизарий и господарката Антонина, но и за самия император и покойната Теодора. Понякога той казваше самата истина, друг път изопачаваше фактите, трети път направо лъжеше — както му диктуваше жаждата за мъст. (Дори аз, Евгений, бях споменат в този объркан разказ: твърдеше се например, че съм бил помагал на господарката да убие слугинята Македония, чийто език, според книгата, бил нарязан на малки парченца и хвърлен в морето.) Пред приятелите си Прокопий не пропускаше да се похвали: „Написах книга, която ще хвърли позорно петно върху имената на някои величия, отнесли се несправедливо към мен.“ Тази книга обаче той не показваше никому, тъй като очевидно я бе предназначил за потомството.

Есента след битката при Хетос бе организиран нов заговор за убийство на императора от страна на група сенатори, предвождани от Сергий и Марцел (същият, на когото императорът прости за участието му в предишния заговор на Артабан Арменеца). Конспирацията бе разкрита случайно и водачите бяха заставени да издадат имената на своите съучастници. Един от тези водачи бе Херодиан — пълководецът, който бе предал някога Сполетий на крал Тотила само за да ядоса Велизарий, а след това бе преминал към готите. След смъртта на Тотила той предаде Кума на Нарзес и получи прошка от Юстиниан. Когато Херодиан се завърна в Константинопол, Велизарий заведе съдебен иск срещу него и си върна петдесетте хиляди златни номизми, за които стана дума при разказа за предаването на Сполетий. За да избегне неминуемото смъртно наказание, сега Херодиан се откупи с фалшивото признание, че заговорът срещу живота на Юстиниан бил замислен от Велизарий. По негово предложение прокурорът Апион изпрати свои агенти в дома на Прокопий да търсят документи, изобличаващи Велизарий. Тук те намерили, заключена в един сандък, книгата с отмъстителните анекдоти. Апион я прочел и заплаши Прокопий, че ще бъде удушен заради оскърблението, нанесено на негово императорско величество, и че единственото му спасение е да даде показания, въз основа на които Велизарий да може да бъде осъден като предател. Прокопий се съгласил и получил обратно книгата си. Сега читателят ще разбере защо го нарекох „вероломният Прокопий“.