При тази мисъл тя не можа да сдържи смеха си. Йоан Кападокиеца млъкна, станал изведнъж подозрителен, и започна да се озърта наоколо. В този момент Нарзес и Марцел изскочиха от скривалището си и започна ожесточен бой. За да продължи фарса, господарката извика: „Олеле, предадени сме!“ и се престори, че се бори с Нарзес. Аз побягнах. Марцел бе повален и ранен тежко във врата, преди кападокийците да бъдат надвити. В бъркотията техният господар се прехвърли през стената и офейка.
Ако този глупак беше препуснал направо към двореца и бе докладвал на Юстиниан, че е отишъл в Руфиниана в интерес на василевса, с намерението да подведе Антонина да признае публично своето предателство, би успял вероятно да си смени ролята с нея. Вместо това той изпаднал в паника и потърсил убежище в църквата „Света Ирина“, така че, когато на сутринта Теодора и Нарзес го издадоха на Юстиниан, вината му изглеждаше неоспорима.
Църквата „Света Ирина“, опожарена по време на въстанието Ника, бе великолепно възстановена от Юстиниан и представляваше убежище, чиято светост той никога не би дръзнал да наруши. Така Йоан Кападокиеца се отърва с конфискуване на всичките му имущества и — колкото и странно да звучи! — бе осъден да приеме принудително духовен сан.
Йоан се запопи с голямо нежелание, защото по този начин законът му забраняваше да заема светска длъжност. Но старото пророчество се сбъдна. Дворцовата стража го облече с одеждите на Август — тоест със свещеническите одежди на един току-що починал архидякон, който по волята на случая се наричаше Август, и това наистина бе посрещнато с голяма радост в двора, където никак не го обичаха. От „Света Ирина“ го изпратиха в една църква в Кизик, търговски град на азиатския бряг на Мраморно море. Юстиниан бе раздразнен не толкова заради предателството на Йоан Кападокиеца, колкото от това, че Теодора се бе оказала напълно права: той винаги се бе отнасял с недоверие към нея, когато обвиняваше Йоан във вероломство. Напук на нея Юстиниан му върна повечето богатства, уж като проява на християнско милосърдие. Йоан живя мирно и тихо в Кизик още три години, но Юстиниан беше безсилен да попречи на Теодорината решимост да тормози своя враг. Епископът на Кизик, на когото сега бе подчинен Йоан Кападокиеца, получи от нея инструкции да не допусне новопомазаният свещеник да води лек живот. Така Йоан бе заставен да спазва най-стриктно всички обреди и задължения, а това му тежеше много.
Продължихме пътуването си за Дара по суша. Когато стигнахме при крепостта, господарката бе посрещната от Траян, върнал се жив и здрав с хората си и със заграбената в Асирия плячка. Той я отведе до стаята, където я чакаше Велизарий. Без да обръща внимание на сърдечния й поздрав, той веднага й връчи дадените под клетва показания на Фотий за нейната изневяра, както и показанията на сенатора и на двамата слуги. Викна й гневно:
— Това е край на всичко, Антонина! Твоето поведение като моя съпруга трябваше да бъде такова, че да не мога никога да те упрекна за миналото ти. Тъкмо този упрек ти отправям сега — без да искам, си спомних какво беше твоето положение, когато се срещнах за пръв път с теб.
На тези резки думи тя отговори също така рязко. Пое пергамента от ръцете му, прочете го невъзмутимо, разкъса го на две и пусна парчетата на земята. Каза, че няма да се унижи да отрича тези обвинения, но в отговор на грубите му нападки ще заяви следното: не е могла да почувствува болката и мъката, които явно е искал да й причини, а занапред не ще може да го смята за нищо друго освен за жалък шут, който е недостоен да бъде съпруг на жена като нея.
Господарката не се държеше като виновна и безспорно очакваше да убеди Велизарий, че и този път се е заблудил. Но макар да продължаваше, въпреки гнева си, да я обича безмерно, той не можеше да си върне простодушната вяра в нея толкова лесно, колкото навремето в Сиракуза. Нападките му не отслабваха: — Нима искаш да ми кажеш, жено, че твоят син Фотий би се заклел в светия дух, ако не беше сигурен без капка съмнение, че говори истината?
Тя отвърна презрително:
— Мислиш ли, че всички гледат на клетвата така сериозно като тебе, особено ако е дадена пред едно толкова смътно понятие, каквото е светият дух? Нима нашият повелител Юстиниан не даде веднъж същата клетва над светото причастие на Виталиан, за да я наруши после най-невъзмутимо в името на жизненоважни държавни интереси, като се позова софистки на обстоятелството, че Виталиан бил еретик? И аз самата се заклех, един ден преди да тръгна от Константинопол, в светия дух, подтикната също от един вид жизненоважни държавни интереси, а не мисля, че съм особено непочтена.
Читать дальше