Робърт Грейвс - Велизарий

Колкото до съучастника на Фотий, сенатора, Теодора конфискува всичките му имущества и заповяда да го хвърлят в един мрачен подземен обор, където го очакваше необикновено ужасно наказание. Той бил вързан на яслите с къс оглавник и сковани на гърба ръце. Нещастникът стоял като магаре, без никаква възможност да се движи или да легне, като ядял, спял и вършел всичките си останали нужди на крака. Това крайно жестоко мъчение не го сполетя само заради господарката Антонина: Теодора отдавна му имаше зъб, защото я бе обидил веднъж в нашето увеселително заведение, наричайки я двукрако магаре. След няколко месеца магарешки живот клетникът полудял и почнал да реве като осел; чак тогава тя го освободи, но той умря почти веднага. Фотий бе затворен в друг ъгъл на същия обор, само че без ясли и оглавник. Ще използувам случая да ви разкажа какво стана с него по-нататък. С тайната помощ на Юстиниан, който винаги бе виждал в негово лице един полезен шпионин, Фотий успя на два пъти да избяга от обора и да се скрие в една или друга столична църква, но всеки път Теодора нарушаваше светостта на убежището и го връщаше обратно. Третия път той успя да се добере до Ерусалим, където даде монашески обет и се спаси от нейната отмъстителност.

Хората на Теодора върнаха Теодосий от Киликия в края на ноември. Тя не съобщи веднага за неговото пристигане на господарката, а само й казала закачливо след поредната аудиенция:

— Моя мила патрицианко Антонина, току-що в ръцете ми попадна един изключителен бисер; много ми се иска да узная какво ти е мнението за него. Би ли дошла с мен да го видиш?

В стаята, където я завела Теодора, те заварили Теодосий. Многобройните изпитания не се били отразили на външността му и той си играел на кушетката с една от дворцовите котки. Горката ми господарка останала безмълвна. Тя не можеше да повярва, че той е жив и здрав в Киликия, както я уверяваше Фотий. Теодора ги оставила сами, след като обещала, че като възмездие за понесените страдания и клевети Теодосий ще бъде удостоен с висш военен чин, и за по-голяма сигурност го поканила да живее в нейното крило на двореца.

Така дойде краят на тази лоша година; Велизарий и господарката си оставаха отчуждени.

На следващата година, лето господне 542-ро, в началото на пролетта, цар Хосроу отново премина нашата граница, този път с най-многобройната войска, която бе събирал досега — почти двеста хиляди човека. В това число влизаха няколко отряда бели хуни — Юстиниан се бе опитал напразно да ги подкупи да нападнат персите. След като научиха за успешния набег в Сирия предишната година, те предпочетоха да се присъединят към Хосроу, надявайки се на по-тлъста плячка. Хосроу отново потегли на юг по десния бряг на Ефрат. Знаейки, че вече е ограбил почти всичкото злато и сребро в Сирия, той реши да не си губи времето там и продължи към Палестина. След опустошаването на Антиохия, Ерусалим беше без съмнение най-богатият град на Изтока. Светите места притежаваха несметни съкровища, а постоянният поток от поклонници бе направил баснословно богати местните жители, както евреи, така и християни.

След отзоваването на Велизарий върховното командуване на Изтока бе поверено на Бузес, но той се бе затворил в крепостта Хиераполис с малобройната си войска и се страхуваше дори да прати съгледвачи, които да го осведомяват за напредването на Хосроу. Бузес писа на Юстиниан с молба за не по-малко от петдесет хиляди души подкрепления, макар и да знаеше много добре, че за да събере такава войска, императорът би трябвало да лиши вътрешните провинции от целите им гарнизони, тъй като неотдавна в Италия бе изпратена голяма експедиция, включваща всички налични резерви от редовните войски.

Юстиниан извика Велизарий и му каза:

— Наш верни и превъзходни пълководецо, ние ти прощаваме всички сторени нам злини в миналото и помним само твоите заслуги. Вземай хората си и тръгвай незабавно за Сирия да защитиш нашия свещен град Ерусалим от този езически цар, който, както ни осведомява пълководецът ни Бузес, се хвалел, че ще го превземе преди великденските празници. Ако направиш това, ние ще те възлюбим още повече.

Велизарий бе послушен поданик и затова не възрази на своя василевс, че никога не му е сторил зло, а преглътна мълчаливо упрека. Той беше на мнение, че щом един човек постъпва справедливо и в съгласие със собствената си съвест, такива обиди не могат да го засегнат. Има една християнска поговорка, че да простиш на врага си и да отвърнеш с добро на злото, е все едно да трупаш живи въглени на главата му. Косата на Юстиниан бе непрестанно опърлена от огъня на безпримерната служба на Велизарий. Какъв парадокс: ако някакъв незначителен израз на непокорство, дребнавост, наранена гордост или някое малко поражение бяха наредили Велизарий до останалите пълководци на Юстиниан и го бяха принудили да иска прошка от императора, всичко щеше да бъде наред. Но нищо не е така дразнещо за човек с характера на Юстиниан, както чувството, че неговата слава и сигурността на трона му зависят от един мъж, който е не само неизмеримо по-царствен от него във всяко отношение, но и сякаш никога не греши. Отново и отново Велизарий правеше явно невъзможното и Юстиниан се чувствуваше все по-унизен, че му е тъй много задължен.