Робърт Грейвс - Велизарий

Витигес напредваше на юг начело на своята войска, точеща се на сто мили зад него по Виа Фламиния, и то при малко разстояние между отделните поделения. Недалеч от Рим той срещнал един духовник, когото откарвали на стол-носилка да оглави някаква епархия на север. Витигес запитал свещеника:

— Какво ново, свети отче? Велизарий още ли е в Рим? Мислиш ли, че ще успеем да го заловим, преди да се е оттеглил към Неапол?

Епископът, който бил проницателен човек, отвърнал:

— Няма защо да бързаш, крал Витигес. Сияйната Антонина, жена на същия този Велизарий, слага нови стъкла на двореца, в който се готвят да се пренесат, поставя нови панти на вратите, купува мебели и картини, засажда нови розови храсти в градината и строи нов северен портал. Самият Велизарий пък се е захванал с градските защитни укрепления — като стигнеш до Тибър, ще намериш нова северна порта, построена от него на Милвийския мост.

Много мостове са прехвърлени над Тибър. Милвийският е единственият от по-близките до Рим, който не е част от защитните укрепления на града, и се намира на две мили в северна посока. Велизарий издигна тук две яки каменни кули и настани в тях сто и петдесет конници, въоръжени с балисти и способни да потопят всяка лодка, с която готите биха се опитали да пресекат реката и да ги нападнат в тил. Чрез укрепяването на този мост той целеше да забави напредването на Витигес, като го принуди или да направи дълъг обход, или да прехвърли хората си през реката на групички по десет-двайсет души в малки транспортни лодки — по-големите лодки и шлепове бе махнал оттам. Войската на Витигес бе толкова многобройна, че и в двата случая Велизарий щеше да спечели около двайсет дни за завършване ремонта на градските укрепления, а през тези двайсет дни имаше голяма вероятност да пристигнат и исканите от Константинопол подкрепления. Може би щеше да му се удаде да забави прехвърлянето на неприятеля и на други места.

Защитниците на Милвийския мост се оказаха страхливци. Когато видели стотиците, хиляди и десетки хиляди готски рицари на хубави коне с блеснали на пролетното слънце шлемове, брони, копия, ленти и конски доспехи, те си казали: „Защо да останем тук и да бъдем избити само за да угодим на Велизарий? Дори и той не би се осмелил да се опълчи срещу хиляда пъти по-многочислен противник.“ Някои от тях били тракийски готи, които изведнъж се сетили, че тази внушителна армия се състои от техни съплеменници и едноверци. Какво имали те против тези хора? Привечер гарнизонът избягал: тракийските готи дезертирали при Витигес, а останалите тръгнали към Кампания, тъй като ги било срам или страх да се завърнат в Рим.

На сутринта Велизарий препусна към Милвийския мост с хиляда конници от личната си гвардия, за да научи последните новини за готите — обичайният сутрешен рапорт от командира на мостовия гарнизон не бе стигнал до него. Той яздеше Балан, белочелия дорест кон, подарен му от Теодора след битката при Дара. Намирал се само на миля от моста, когато, излизайки от една гора с приближените си стотници, най-неочаквано се натъкнал на крайно неприятна картина: четири-пет готски ескадрона, прехвърлили се вече през реката, напредвали в тръс към него през голяма тревиста поляна. Без да се колебае нито за миг, той се хвърлил срещу тях, крещейки на войниците си да го последват. Като го настигнали, стреляйки от седлото, без да спират, те го заварили да върши заедно със стотниците от своя щаб кървавата работа на редовия воин. Даже и тогава той не се изтеглил от битката, а се врязал още по-дълбоко в редиците на противника.

Сред неприятеля били и изменилите тракийски готи. Те познали Велизарий и извикали на другарите си: „Целете се в дорестия и сложете с един удар край на войната!“ Така „Цели се в дорестия!“ станал призив, подет от всички готи.

Завързалият се бой бил по-ожесточен дори от битката с персите на брега на Ефрат. Хората на Велизарий се биели не само при огромно числено превъзходство на противника, но и всеки един от готите се стремял с всички сили да се увенчае с неувяхваща слава, като убие „гърка на дорестия белочел“. Според мен такава яростна борба не е била виждана, откак свят светува. Приближените на Велизарий се сражавали отчаяно рамо до рамо с него, като отблъсквали летящите и мушкащите копия, а Велизарий, размахал смъртоносния си меч, си проправял път към самото сърце на неприятеля. Конят му Балан се биел заедно с него, научен да се изправя на задните крака, да нанася удари с предните и да тъпче неприятеля. Продължавал да се носи готският призив „Цели се в дорестия!“ и „Убий гърка на дорестия белочел!“. Велизарий извикал да му дадат нов меч, защото неговият се бил вече изтъпил. Един смъртно ранен слуга, някой си Максентий, му подал своя. Твърде скоро Велизарий счупил подарения меч при дръжката; намерили му трети, изтръгнат от ръцете на един убит готски благородник, който издържа до края на тази и на много още битки. След не по-малко от три часа бой на готите им дошло множко и те побягнали, оставяйки повече от хиляда убити на поляната. (В сражението взели участие четири пъти повече хора.) Казват, че Велизарий повалил собственоръчно най-малко шейсет от тях. Той бе целият опръскан с шурналата от отсечени ръце и отрязани глави кръв, но по някакво чудо не бе дори одраскан от неприятелско оръжие. Когато се биеше, Велизарий никога не се усмихваше и шегуваше, за разлика от повечето си войници: той смяташе за нещо много сериозно убиването на човек, особено на християнин. И никога не се хвалеше с бойните си подвизи.