Робърт Грейвс - Велизарий

Обитателите на останалата част от Ромейска Африка започваха вече да съжаляват горчиво за вандалите — не само заради мавърските изстъпления, но и заради бирниците на Юстиниан, които се лепнаха за страната като гладни пиявици: Вандалите също приличаха на пиявици, но добре насмукали се с кръв; те вземаха от селяните само десетък от тяхната реколта, а и не бяха много усърдни при събирането му. Юстиниан, напротив, искаше една трета и следеше да получи парите си навреме. Освен това между войниците се ширеше недоволство, подстрекавано от вандалските им жени. Изглеждаше напълно справедливо войните победители да получат плодородните земи и хубавите домове на онези, от които ги бяха отнели. Ала по заповед на Юстиниан тези имоти бяха конфискувани и след това продадени от името на императорската хазна. Войниците не получиха нищо от онова, на което се надяваха, а вместо това бяха изпратени да строят и охраняват далечни укрепления и да обработват бедната и безводна земя около тях. Вандалките вдигнаха небивала врява срещу тази въпиеща несправедливост и накараха новите си мъже да искат подходящо обезщетение. Но Соломон не бе упълномощен да задоволи техните искания.

Войниците имаха още една, справедлива според мен причина за недоволство — глупавото пристрастие на Юстиниан към православната вяра. Сред хората на Соломон имаше, както знаете, един ескадрон от петстотин тракийски готи, триста херули, предвождани от Фарас, и още около двеста други варвари, дошли оттатък Дунава, и всички те бяха ариански еретици. Юстиниан обаче бе изпратил заповед да се изкорени арианството, а ариански те свещеници да бъдат подложени на преследване. Той забрани да се дава причастие на арианите, освен ако не се отрекат от вярата си, и да бъдат кръщавани децата им. Това правило се отнасяше не само за оцелелите вандали — старци и баби, както и жените и заварените деца на войниците, — не само за ромейските африканци, приели тази ерес, но и за въпросните храбри воини, непознаващи досега подобно оскърбление.

Докладите на Соломон за положението в Африка бяха толкова обезпокояващи, че Велизарий отправи прошение към Юстиниан да разреши на арианите във войската да получават причастие от своите свещеници, както беше обичайно. Но Юстиниан възрази, че това би било нечестива постъпка, застрашаваща спасението на собствената му душа. Велизарий не можеше да настоява. Тогава той поиска от Юстиниан да намери подкрепления за Соломон (който трябваше да подготви на всичко отгоре и експедиция срещу бандитите в Сардиния) и да ги изпрати на граничните постове, а старите войници да бъдат настанени на гарнизон в Картаген и да им се дадат ако не дворци и паркове, то поне прилични къщи и земи, така че да няма недоволство. Юстиниан привидно се съгласи и събра двайсет хиляди души от Тракия и от границата с Персия, като ги замести с новите вандалски ескадрони. При една публична аудиенция той дори заяви на Велизарий, че скоро ще трябва да се завърне в Картаген с тези войници и да поеме управлението от Соломон. Но всичко това се оказа измама. Юстиниан имаше предвид друга война. Войската бе предназначена не за Африка, а за покоряването на Сицилия.

Вече споменах, че Велизарий бе поискал, от името на Юстиниан, полуостров Лилибей. Искането му бе отпратено от готския управител на Сицилия до кралица Амаласунта — регентка на Италия, Сицилия, Далмация и Югоизточна Галия от името на невръстния си син Аталарих; именно с нея Юстиниан бе сключил договор, по силата на който Велизарий можа да се снабди с провизии в Сиракуза по време на експедицията срещу Картаген. Кралица Амаласунта застъпваше официално становището, че след рухването на вандалското кралство тя става законен наследник на Лилибей. Но всъщност тя не искаше да се кара с Юстиниан, тъй като положението й на кралица на готите бе твърде деликатно — този народ винаги бе смятал, че е под неговото достойнство да бъде управляван от жена.

Нейният баща, великият крал Теодорих, беше необикновен варварин. Той принадлежеше към същото онова остготско племе, което бе спечелило голямата победа при Адрианопол, спомената в една предишна глава, а след това бе сключило съюз с източния император, задължавайки се да охранява неговите граници. Няколко години по-късно по предложение на императора на Изтока почти цялото племе, предвождано от Теодорих, се бе преселило с каруци в Италия, за да се сражава с един варварски пълководец, свалил императора на Запада от неговия престол. Само няколко хиляди души останаха по нашите земи. Крал Теодорих срази и уби узурпатора и завзе Италия за себе си и за своя народ. След справедливо, мъдро и дълго царуване той възстанови благоденствието на цяла Италия и макар да беше официално васал на императора в Константинопол, запази пълна свобода на действие. Въпреки че беше необразован, Теодорих закриляше науките. Готите — които подобно на всички германци предпочитат варварските добродетели пред тези на цивилизацията — не можеха да го обвинят в мекушавост, защото той бе най-добрият конник и най-точният стрелец във всички свои владения и бягаше от охолството като от чума. Но най-благородното му качество бе неговата верска търпимост — макар и ариански еретик, той разрешаваше пълна религиозна свобода на православните християни, както и на всички заслужаващи уважение еретици в страната.