Хедър Греъм - Робинята на викинга

Възрастният мъж изкриви устни в жестока усмивка. Младият благородник попита загрижено:

— А какво стана с лейди Адела и лейди Рианон?

— Адела избяга, точно според плана. — Момчето помълча малко, защото се боеше от гнева на двамата мъже. — Обаче лейди Рианон не пожела да изостави верните си хора и остана в града. Даже взе участие в битката.

Младежът избухна в ядни проклятия. Крепостният побърза да обясни:

— Един от викингите я взе в плен в дома й. Малко по-късно обаче я видях да се измъква през една странична врата и да се скрива в гората.

— Наистина ли е била пленена от викинг?

— Да — кимна уплашено момчето, — но успя да избяга.

— Хм… Само че дали е успяла да избяга навреме? — ухили се другият и погледна подигравателно спътника си, който гърчеше лице. — Какво те е грижа? Моля се викингът да я е изнасилил, и то безмилостно! Готов съм да се обзаложа на най-скъпоценната си наметка, че вече няма да отблъсква така презрително предложението ми. Обезчестена и захвърлена от смъртен неприятел! Не мислиш ли, че ще бъде благодарна за трохите, които ще й подхвърля?

Младият мъж не го поглеждаше.

— Може би се лъжеш — прошепна беззвучно той. — Тя обича Роуан, той също я обича. Няма да приеме никой друг.

— Ще направи онова, което й се казва.

— Само кралят може да й заповядва.

Тези думи бяха последвани от корав, подигравателен смях.

— Сигурен съм, че след този ден кралят ще бъде бесен от гняв. Сигурен съм също, че няма да й позволи да се омъжи за онзи млад безделник. А сега е време да вървим. Свършихме работата си и денят е наш. Ще отидем при краля и ще му опишем прочувствено ужасните събития.

— Милорди! — Шпионинът напомни за себе си.

Старият го изгледа с коварно присвити очи.

— Какво искаш?

— Възнаграждението си! Обещахте ми сребро!

— Точно така — потвърди благородникът, подкара коня си към него и попита: — Сигурен ли си, че всички, чиито имена спомена, са мъртви?

— Съвсем сигурен. Изпълних всичките ви желания. Обещахте ми възнаграждение.

— Така да бъде.

Благородникът се усмихна. Очите на момъка се разшириха от ужас, защото скритата в ръкавица ръка посегна към меча. Не му остана време да извика; тънкото острие се заби безмилостно в сърцето му и той се свлече на земята в локва кръв.

— За Бога! — извика стреснато младият. — Наистина ли трябваше да бъдеш толкова жесток?

— Разбира се. — Лордът невъзмутимо изтри кръвта от меча си. — Как да не беше нужно? Помни думите ми, млади приятелю: когато извършиш предателство, не оставяй след себе си свидетели. — Той подкара коня право през потръпващия труп на младежа и заключи: — Хайде, време е да отидем при краля.

Сърцето на Рианон се блъскаше лудо в гърдите й, краката й пареха от болка, дробовете й бяха толкова измъчени, че едва си поемаше дъх. Все пак тя продължаваше да тича между вековните дървета, все по-далеч от града, който беше нейна родина и нейно наследство. Откак се помнеше, бе живяла във война, но никога не се беше чувствала толкова близо до отчаянието и ужаса като днес.

Едва когато навлезе дълбоко в гората, спря да си почине. Познаваше добре местността и се радваше, че скоро ще настъпи нощта. Откри една обрасла с дебел пласт мъх скала, седна и тежко пое въздух. После напрегнато се вслуша дали викингите не са тръгнали да я преследват. След малко дишането й се успокои. Никой не я преследваше. Сигурно не я смятаха за достатъчно ценна плячка. Вероятно не знаеха коя е, а може би им беше все едно.

Побиха я студени тръпки.

Той можеше да я убие. И ако не беше толкова тежко ранен, със сигурност щеше да тръгне подире й.

Тялото й се тресеше. Тя затвори очи и отново видя пред себе си викинга, рус и могъщ, усети едва доловимия му мъжки аромат, почувства милувката на ръцете му…

Рианон пое дълбоко въздух. Той можеше да се прицели право в сърцето й и да я прониже, но не го направи. Сигурно бе разбрал, че тя ще избяга и ще предупреди краля, но въпреки това я бе пощадил.

Не, не беше много вероятно постъпката му да е проява на милост. Преди това се беше държал направо брутално. Но какво ли искаше да каже, когато настояваше да научи какво се е случило? Тя обгърна с ръце тесните си рамене и й се дощя да изкрещи с цяло гърло страха, гнева и отчаянието си. Какво се беше случило ли? Орда викинги бяха дошли от морето и бяха плячкосали дома й!

Трябваше веднага да тръгне на път. Трябваше да намери краля.

Рианон скочи на крака и се запрепъва по тясната пътека, докато стигна до бистър горски поток. През цялото време се беше питала отчаяно дали викингите ще сринат града със земята. Толкова много хора бяха загинали. Благородници, професионални войници, крепостни, всички без изключение бяха тръгнали на смърт за родината си.