Хедър Греъм - Господаря на вълците

— Мергуин, но коя е тя?

Мергуин сви рамене, поглеждайки момчето — изправено и гордо, с вперени в морето сини очи. Въздъхна и премигна, гледайки краля.

— Без жертвена овца, така ли, милорд? Не, не, няма да е справедливо! — Той сграбчи торбата с руни, която висеше на пояса му, и леко я разклати. — Запомни, кралю, че аз съм като момчето наполовина викинг, наполовина ирландец. За викинга трябва да хвърля руната на викингите.

Викинг! Олаф затвори очи, внезапно осъзнал, че момчето ще бъде викинг. Далеч, отвъд морето в непознати земи.

И там ще открие една жена, за която ще се бие и която ще му стане съпруга, и животът им често ще е застрашен, защото те ще се карат и ще се бият един срещу друг…

Кралят искаше синът му да живее в мир, но светът не обичаше мира.

Погледна момчето и видя себе си. Знаеше, че колкото и да му е мъчно, ще го пусне да върви по своя път.

Мергуин внезапно разклати торбата и изсипа фино издяланите руни на земята.

Чу се воят на вятъра. Отново светкавица прониза небето.

— Да, ще го наричат Господаря на вълците, с името на баща му — каза Мергуин.

Олаф се втренчи в сина си, след това отново в земята, гледайки знаците върху всяка от малките дървени плочки. Мергуин се усмихна.

— Да, така ще бъде и светкавицата го потвърди, като че ли сам Один го изписа на небето.

— Ох — въздъхна Олаф, скръствайки ръце на гърдите. — Моля те, старче, кажи ми какво друго написа Один? Къде ще плава? Коя е тази жена!

— Търпение, милорд, търпение! — посъветва го Мергуин и се усмихна лукаво. Повдигнал вежди, той хвърли поглед към високото момче на скалата, после отново към Олаф. — Нека погледнем плочките, Норвежецо, нека погледнем плочките! По викингски, за викингския принц…

— Жената? — повтори отново Вълкът.

— Да, и за жената! — съгласи се Мергуин. — Тя е много красива…

— Но носи беди, предполагам.

— Като бурята — съгласи се Мергуин, смеейки се. Но после усмивката изчезна от лицето му и гласът му стана замислен и тъжен. — Да, наистина, ще бушуват бури, враговете ще са хиляди и за да ги надвият, те трябва да устоят на…

— На какво?

Мергуин потърка брадата си.

— Да устоят на самите себе си, навярно…

— Продължавай! — заповяда кралят.

И там, на обруления от вятъра бряг, бе предсказана съдбата им…

Пролетта на 885 г.

Бреговете на Франция

— Мелизанда, Мелизанда! Неговите кораби са тук!

Мелизанда беше силно развълнувана. Тя стоеше като парализирана насред стаята. Прободе я чувство на страх и очакване. Не вярваше, че той ще дойде!

Сега, кога го чу вика на Мари де Трес откъм бойниците, разбра, че той е дошъл да получи наградата си.

Погледна бързо изплашеното лице на Мари. Фино изработената ризница, която държеше, падна. Мелизанда хукна през вратата на кулата към каменната стена, за да се увери сама.

Той наистина пристигаше.

Първия път дойде в също такъв ужасен ден. Струваше й се толкова отдавна! Нима трябваше ди я завари отново в беда? Дали идваше да й помогне, или искаше да я унищожи напълно?

Нямаше съмнение. Беше дошъл да получи наградата си.

Обляха я топли вълни, после ледени. Притисна ръка към лицето си. То гореше, а ръката й беше ледено студена.

О, боже, той е тук. Трепетът в сърцето й бе неудържим. Толкова отдавна не беше го виждала. Не стига, че хиляди датчани, предвождани от проклетия Жофроа, стоят пред вратите на крепостта! Сега идва и той. След толкова години.

Може би такъв е жребият на съдбата.

Боже, колко странно! Тя се страхуваше повече от срещата си с него, отколкото от датчаните!

Не беше точно страх…

Не знаеше какво ще й донесе неговото завръщане!

Корабът му изглеждаше чудновато. Носът му беше във формата на огромен дракон. Той го направляваше умело, както преди много години, когато тя го видя за първи път.

Ето го и сега — стъпил на руля, мускулестите му ръце са кръстосани на гърдите.

Пурпурен плащ, захванат на рамото му с древна келтска емблема, се развяваше зад гърба му, носен от морския вятър. Косата му, златиста като слънцето, също се вееше от поривите на бриза.

Все още не можеше да види очите му, но това не и беше нужно. Тя ги помнеше толкова добре.

Тя наистина не можеше да забрави цвета на очите му — тяхното поразително, пронизващо синьо. Небесносиньо, морскосиньо, по-дълбоко от кобалт, по-светло от сапфир. Очите му я пронизваха, разголваха душата й.