Хедър Греъм - Интриги

Сърцето й биеше болезнено. Съзнаваше, че го предизвиква, но не можа да устои на изкушението.

— Ако пожелая, ще го направя, сър. Но не се бойте! Никога в живота си не съм срещала толкова нагъл и надменен тип — със или без титла. Предпочитам да се омъжа за маймуна!

Когато жребецът му се изравни с кобилата й и ръката му падна на рамото й, тя трепна уплашено.

— Аз ли съм нагъл? — В изражението му имаше толкова настойчивост, че бузите й пламнаха. Той го усеща, каза си ужасена тя. Сигурно беше, че той усещаше странната горещина, която пламваше в тялото й при всяко негово докосване. Въздухът помежду им буквално вибрираше.

Мъжът огледа безсрамно лицето й, после сведе поглед към гърдите й.

— Престанете! — изсъска ядно тя. — Веднага ме пуснете!

— Исках само да ви препоръчам да не флиртувате толкова открито.

— Нямам нужда от съветите ви.

— Не си въобразявайте, че сте всесилна, госпожице Удбайн. Мъжете трябва само да ви погледнат, за да разберат, че в обятията ви ще намерят рая.

— За всички мъже ли важи това, милорд? — В гласа й имаше неприкрита подигравка. — И за вас ли?

Въпросът го обърка, но само за миг. На устата му се появи развеселена усмивка.

— Е, добре, Роуз. Да. Когато видя огъня в очите ви, кадифените бузи и блестящата коса, в тялото ми се появяват известни чувствени желания. Признавам го доброволно. Всеки мъж би изпитал подобни чувства. Затова ви предупреждавам да внимавате! Някой път ще отидете твърде далеч, макар че не го искате, и ще попаднете в много трудно положение.

— Как смеете! — извика сърдито тя и изблъска ръката му. — Никога няма да попадна в нежелателна ситуация, никога. Не се занимавайте с мен! По-добре се погрижете за лейди Ан. Надявам се някой изпратен от Бога ловец да ви сметне за елен и да освободи земята от вас.

— За елен? — попита подигравателно мъжът. — Скоро ще ме превърнете в цяла менажерия. Първо бях кон, после магаре, а сега станах и елен.

— В основата си вие не сте нищо повече от едно магаре, милорд Дефорт. — Тя пришпори коня си и препусна напред, последвана от веселия му смях.

По-късно кралят спря за почивка в малък селски двор и домакинята поднесе ейл. Смаяна, Роуз видя, че Пиърс Дефорт продължаваше да я наблюдава. В очите му имаше неразгадаем въпрос. След малко той се поклони, улови ръката на лейди Ан и я поведе към коня й. В гърдите на младото момиче пламна необяснима болка. Тя се метна бърза на седлото, а когато Джейсън Падрик й предложи да язди редом с нея, беше удостоен с топла, подканваща усмивка.

Историческата гостилница се намираше в средата на гората. По-рано била малка крепост, построена в нормандски стил и недостъпна за неприятеля. Дълги коридори водеха към гостните стаи, долният етаж беше изцяло зает от просторна зала. Ловците се разположиха край простите дървени маси, докато слугите разнасяха багажа по стаите. Дебелият гостилничар тичаше забързано насам-натам, възхитен от високопоставените гости, които трябваше да обслужи. Дъщеря му, сияеща от радост, помагаше с всички сили и сръчно разнасяше големи чинии с печени пилета, пресни картофи и зеле.

Роуз се огледа замислено. Нямаше представа с кого ще вечеря. Забелязал нерешителността й, Джеймисън отиде при нея, улови ръката й и я поведе към масата, където седяха лейди Ан и Дефорт.

Ан я посрещна със сърдечна усмивка и протестът замръзна на устните й. Тя зае място до брата на дамата и сведе глава, за да не вижда безсрамно ухиленото му лице. Тези хора умееха да й развалят апетита. Е, докато беше в кралския двор, поне нямаше да напълнее.

— Донеси вино, момиче! — извика сърдито Джеймисън. — Гърлото ми е пресъхнало. Ще позволите ли да ви налея, скъпа Роуз? Заповядайте и вие, прекрасна Ан, лорд Дефорт.

Отначало изглеждаше, че Пиърс ще откаже — просто така, защото не обичаше Джеймисън. Но Ан се опита да запази приличието, като му хвърли умиротворяващ поглед и той кимна едва забележимо.

— Е, добре, Брайънт, можеш да налееш.

Роуз прехапа устни. Лордът беше невероятно галантен с лейди Ан. Тя го погледна крадешком и неволно се запита какво ли би било, ако и с нея се отнасяше така мило.

След като напълни чашите, Джеймисън разказа, че залата съдържа най-различни старинни предмети. Посочи ги на Роуз и обясни, че и неговият дом бил построен скоро след нормандското нахлуване. Разговорът им не интересуваше Дефорт. Очевидно той понасяше компанията на Джеймисън и Джером само заради Ан. Пиеше много и разговаряше предимно с Ан, без да повишава глас.