Жан-Кристоф Гранже - Полетът на щъркелите

— Какво празнуват?

— Да празнуват ли? По-скоро оплакват. Едно семейство от юга е загубило дъщеричката си. Днес танцуват заедно с братята си от Зоко. Такъв е обичаят.

— От какво е починала?

Алфонс поклати глава и отвърна:

— Ужасно е, шефе. Истински ужас. Гомун е била нападната от Горилата.

— Как е станало?

— Не знам. Открил я е Бома, най-възрастният в селото. Онази вечер Гомун не се прибрала вкъщи. Пигмеите тръгнали да я търсят. Бояли се, че гората си отмъщава.

— Отмъщава?

— Гомун не е спазвала традициите. Отказвала да се омъжи. Искала да продължи да учи при сестра Паскал, в Зоко. Духовете не обичат да им се подиграват. Затова я е нападнала Горилата. Всички знаят — гората си е отмъстила.

— На колко години е била Гомун?

— Мисля, че на петнайсет.

— И къде точно е живяла?

— В едно село на югоизток, близо до мините на Кифер.

— Само толкова ли знаеш?

Алфонс направи гримаса. Белите му зъби блеснаха на фона на тъмното лице.

— Остави това, шефе. Тази история е злокобна, много злокобна.

Учителят понечи да се изправи. Хванах го за ръката. По лицето ми се стичаше пот.

— Помисли си, Алфонс.

Негърът избухна.

— Какво искаш, шефе? Да се върне Горилата ли? Изтръгнала е ръцете и краката на Гомун. Всичко е помела по пътя си. Дървета, лиани, пръст. Да не искаш да те чуе? И да ни разкъса и нас?

Алфонс скочи на крака и се отдалечи, отнасяйки фенера със себе си.

Пигмеите продължаваха да танцуват. Сега бяха образували гигантска гъсеница. Тамтамът биеше все по-бързо. Сърцето ми също ускори ритъма си. Серията от убийства се бяха записали в съзнанието ми по дати и имена. Август 1977: Филип Бьом. Април 1991: Райко Николов. Септември 1991: Гомун. Сигурен бях — сърцето на девойката е било извадено. Спомних си една подробност. Алфонс каза: „Всичко е помела по пътя си. Дървета, лиани, пръст.“ Двайсет дни по-рано, в Сливенската гора, циганинът, открил Райко, бе уточнил: „Предишния ден трябва да е имало силна буря. Защото всички дървета наоколо бяха полегнали.“

Как не се бях сетил досега?

Крадците на сърца се придвижваха с вертолет.

Съмна се в пет часа. През нощта не бях мигнал. Но вече не изпитвах страх. Само огромна умора и странно чувство на спокойствие, почти на сигурност. Сякаш бях толкова близо до тялото на октопод, че пипалата му не можеха да ме докоснат.

Станах, прекосих площада, минах покрай колибите и видях широка циментова сграда с бял кръст отгоре. Наоколо се простираха овощни и зеленчукови градини. Отправих се към отворената врата. Един Голям негър с враждебно изражение ми препречи пътя.

— Будна ли е сестра Паскал? — попитах.

Преди мъжът да успее да ми отговори, отвътре се чу глас.

— Влезте, не бойте се.

Беше властен глас, който не търпеше възражения. Подчиних се.

Сестра Паскал не носеше монашески дрехи. Просто бе облечена в черно. Сивите й коси бяха късо подстригани. Въпреки бръчките, лицето й изглеждаше без възраст. Ледено сините й очи притежаваха блясъка на стоманата. От пръв поглед разбрах, че тази жена е способна да се справи с опасностите на гората, с болестите и ловците.

— Какво желаете? — попита тя, без да ме поглежда.

Седеше на масата пред чаша кафе и търпеливо мажеше с масло филии хляб.

Стаята беше практически празна — мивка, хладилник и дървено разпятие.

— Казвам се Луи Антиош — започнах. — Французин съм. Изминах хиляди километри, за да получа отговор на някои въпроси. Мисля, че вие можете да ми помогнете.

Сестра Паскал продължаваше да маже филиите си. Беше някакъв омекнал, влажен хляб, чиято белота тук, в гората, изглеждаше като невероятно съкровище. Сестрата улови погледа ми.

— Извинете ме. Седнете, моля ви. И споделете закуската ми.

Придърпах един стол и седнах. Тя ми хвърли поглед, в който се четеше единствено безразличие.

— За какви въпроси става дума?

— Искам да знам как е умряла малката Гомун.

Въпросът не я учуди.

— Кафе? Или предпочитате чай?

— Чай, ако може.

Тя направи знак на слугата, който стоеше в сянката, и му заговори на санго. След по-малко от минута вдъхвах горещата пара на някакъв анонимен сорт чай.

— Значи се интересувате от акасите.

— Не — отговорих. — Интересувам се от насилствената смърт.

— Защо?

— Защото няколко души са загинали по един и същи начин в тази гора и другаде.

— Дивите животни ли изучавате?

— Да, дивите животни, в известен смисъл.

Сестра Паскал потопи филията си в кафето и с рязко движение отхапа омекналата част. Нищо не показваше, че е учудена от думите ми. Но долавях в гласа й странна ирония. Опитах се да прекратя тази игра.