Жан-Кристоф Гранже - Полетът на щъркелите

— Не можех. Доктор Карл в Банги щеше да види тялото.

— Къде е сега този доктор?

— Мъртъв е. Умря от тиф преди две години.

— Как свърши историята с Филип Бьом?

— Не знам.

— Според теб кой е извършил смъртоносната операция?

— Нямам представа. Хирург, във всеки случай.

— Виждал ли след това Макс Бьом?

— Не.

— Чувал ли си за диспансер в гората, отвъд границата с Конго?

— Не. (Мдие изплю кръв, после обърса устата си с ръкав.) Никой от нас не ходи натам. Там има пантери, горили, духове…

Габриел прошепна:

— Трябва да го заведем в болницата, Луи. Да го види лекар.

Мдие се подпря на лакът.

— Какъв лекар? — изсмя се той. — Аз съм лекарят.

Хвърлих му в лицето пачка банкноти и си тръгнах.

Няколко часа се движихме по кален черен път. Денят преваляше. Валеше сух, прашен дъжд. По едно време Габриел попита:

— Откъде знаеш всичко това за белия младеж?

— Стара история, Габриел. Да не говорим за нея. Каквото и да си мислиш, тук съм, за да напиша репортаж за пигмеите. Това е единствената ми цел.

Скоро пред нас се появиха бараки, а вдясно, в далечината, се очертаваха постройките на дъскорезницата. Прекосихме селото и стигнахме до ниски бетонни сгради. Габриел обясни:

— Това е бившият диспансер на сестра Паскал. Можеш да преспиш тук тази нощ, преди да тръгнеш към гората утре сутринта.

Разгледах картата на областта, дадена ми от Бонафе. Нямаше път, нито пътека в посоката, в която смятах да поема. Дъскорезницата беше последната нанесена на картата точка преди началото на гъстата гора, разпростряла се на петстотин километра на юг.

Внезапно нещо ме накара да вдигна поглед. Бяхме заобиколени от странни мъже, не по-високи от метър и петдесет, облечени в дрипи, с мръсни фланелки, с изпокъсани ризи. Кожата им беше светла, с цвят на карамел, лицата им — засмени. Габриел им предложи цигари и ги представи.

— Това са акасите, шефе, пигмеите. Живеят в близкото село Зумия.

Появиха се и няколко жени. Бяха с голи гърди, кръгли кореми и с препаски от листа или плат. Носеха децата си на гърба и се смееха повече и от мъжете. Те също приеха цигари и запушиха ентусиазирано. Порази ме една подробност — зъбите на всички пигмеи бяха изпилени и остри като шила.

Габриел ми представи братовчед си Бекес, който щеше да ме заведе до Зоко. Беше висок кльощав негър с анцуг и очила за слънце. Усмихна ми се широко и ми определи среща за другия ден в осем часа на същото място. След което се отдалечи.

Габриел го последва. Искаше да вечеря с близките си от дъскорезницата. Казах му да се върне в диспансера след седмица. Той кимна, намигна ми и ми пожела късмет. Стомахът ми се сви, когато видях пежото да се отдалечава.

Скоро се стъмни. Една от жените приготви вечерята. Погълнах порцията си маниока, след това реших да прекарам нощта на покрива на диспансера. Пъхнах се в памучния спален чувал и с широко отворени очи зачаках да дойде сънят. След няколко часа щях да навляза в джунглата. В обширния зелен свят. За първи път от началото на пътуването си изпитвах страх.

Бекес се появи на другата сутрин в седем часа. Пихме заедно чай и разговаряхме. Той говореше лошо френски, но прекрасно познаваше южната джунгла. Според него черният път, прокаран от булдозерите на дъскорезницата, свършваше след един километър. След това трябваше да се движим по тесни пътеки. До Зоко щяхме да стигнем след три дни. Кимнах, макар да не ми бе ясно как ще издържа на подобен маратон.

Събра се и екипът. Бекес бе наел петима пигмеи да ни носят багажа. Петима усмихнати малки мъже, които изглеждаха готови да ни следват до края на мрака. Бе наел и готвачка, Тина — млада мбака с тревожна хубост, която крепеше на главата си огромна тенджера, пълна с кухненски съдове и с личните й вещи. Момичето не преставаше да се смее. Очевидно експедицията я очароваше.

Раздадох цигари и обясних за какво става дума. Бекес превеждаше на санго. Казах, че отиваме до Зоко, без да споменавам намерението си да продължа нататък. Смятах да се отправя сам към мините на Ото Кифер, които се намираха на няколко километра от пигмейския лагер в югоизточна посока. Повторих, че експедицията няма да трае повече от седмица, и потеглихме.

Пороите започнаха още през първия ден и се превърнаха в равноправен елемент от пътуването ни заедно с дърветата и птичите крясъци. Изливащата се вода не ни освежаваше, а само ни забавяше, като изравяше под краката ни истински ями. Но групата продължаваше да върви, сякаш небесният гняв не можеше да я достигне.