Жан-Кристоф Гранже - Полетът на щъркелите

— Гората е опасна през този сезон.

— Да, господин Президент.

— Има много диви животни. Пътищата са лоши.

— Да, господин Президент.

— Не знам дали мога да ви разреша да продължите.

— Да, господин Президент.

— Ако стане нещо, няма да мога да ви помогна.

— Да, господин Президент.

Настъпи мълчание. Габриел стоеше мирно, като дисциплиниран ученик. Мдие премина към основния въпрос.

— Ще ми трябват малко пари, за да ви помогна, ако се наложи.

Прекратих цирка, като казах:

— Мдие, трябва да поговоря с вас. По важен въпрос.

Президентът погледна към мен, сякаш току-що откриваше присъствието ми.

— Важен въпрос? Ами тогава, да пийнем нещо.

— Къде?

— В кафенето. Точно зад къщата.

Навън отново валеше лек и освежаващ дъжд. Кафенето се състоеше от обърнати сандъци, които служеха за маси. Мдие си поръча бира, ние с Габриел — по чаша сода. Президентът отправи към мен изтощения си поглед.

— Слушам ви — пророни той.

Започнах без предисловия.

— Помните ли Макс Бьом?

— Кой?

— Белият мъж, който преди петнайсет години е ръководил диамантените мини.

— Не го помня.

— Жесток мъж, който тормозел работниците и живеел в джунглата.

— Не. Наистина.

Ударих с юмрук по масата. Габриел ме погледна изумено.

— Мдие, бил сте още млад. Тъкмо сте се бил дипломирал. Подписал сте доклада за извършената аутопсия на Филип Бьом, сина на Макс. Няма как да сте забравил. Детето е било без крайници, цялото в рани, сърцето му е било изчезнало. Знам всичко това от собствения ви доклад, Мдие. Нося го, вие сте го подписал.

Докторът не отговори. Зачервените му очи ме гледаха втренчено. Вдигна чашата си и започна да пие на малки глътки.

— В заключението ви се казва, че виновникът е горила. Знам обаче, че сте излъгал. На 28 август 1977 година сте прикрил убийство, най-вероятно за пари.

Мдие извърна глава, после отново поднесе чашата към устните си. Извадих глока и го ударих през лицето. Той се свлече на земята. Габриел се опита да ме спре, но аз го отблъснах, сграбчих Мдие и забих оръжието в ноздрите му.

— Мръсник — изкрещях. — Прикрил си убийство с лъжите си! Прикрил си убийци на деца! Ти…

Мдие вяло помръдна с ръка и прошепна:

— Аз… ще ви кажа…

Погледна към Габриел и бавно изрече:

— Остави ни сами.

Негърът не чака да го молят.

— Кой откри тялото?

— Те… бяха няколко души.

— Кои?

— Белите… няколко дни по-рано. Бяха тръгнали на експедиция… Търсеха диамантени находища в гората.

— Знам. Кажи ми имената им.

— Макс Бьом. Синът му Филип Бьом. И един друг бял, африканер. Не знам как се казваше.

— Още някой?

— Ото Кифер, човекът на Бокаса.

— Ото Кифер е участвал в експедицията?

— Да…

Значи Макс Бьом и Ото Кифер бяха свързани от тази дива нощ не по-малко, отколкото от диамантите. Президентът си изтри устата. Кръвта се стичаше по ризата му. После продължи:

— Белите минаха оттук, през Мбайки, след това си заминаха.

— После?

— Не знам. След седмица африканерът се завърна. Сам.

— Каза ли нещо?

— Нищо. Прибра се в Банги и повече не го видяхме.

— А другите?

— След два дни Ото Кифер се появи отново. Дойде в болницата и ми каза: „Имам клиент за теб. В камионетката.“ Беше труп на бял човек. Гръдният кош зееше. Познах сина на Макс Бьом. Кифер ми каза: „Нападнала го е горила. Трябва да направиш аутопсия.“ Треперех от главата до петите. Кифер се развика: „Направи аутопсията, за Бога! И не забравяй — горила го е нападнала.“ Веднага започнах работа.

— И?

— След един час Кифер се върна. Умирах от страх. Попита ме: „Свърши ли?“ Казах му, че не горила е убила Филип Бьом. Той ми кресна да си затварям устата, извади пачки френски франкове — чисто нови банкноти по петстотин франка, и започна да ги тъпче в гръдния кош на трупа. Господи, никога няма да забравя тази гледка!

Натъпка парите и каза: „Не те карам да си измисляш. Само напиши, че е нападнат от горила.“ И си отиде. Извадих парите и ги почистих. След това написах в доклада каквото ми нареди.

— Разкажи ми за трупа.

— Раните… бяха много… фини. Не бяха следи от нокти, както съм написал. А следи от скалпел. Без сянка от съмнение. Освен това сърцето липсваше. Видях къде са прерязани артериите и вените. Беше работа на професионалист. Разбрах, че са откраднали сърцето на младежа.

— Продължавай — казах с треперещ глас.

— Затворих трупа и написах доклада. Това е.

— Защо не измисли някаква по-проста смърт? Маларийна треска, например.