Жан-Кристоф Гранже - Полетът на щъркелите

Насред потопа срещнахме ловци от племето мбака, натоварени с кошници, в които носеха дивеча си: светлокафяви газели, свити като бебета маймуни, сребристи мравояди. Големите негри приемаха цигарите ни, разменяха с нас по някоя дума и усмивка, но по лицата им бе изписана тревога. Бързаха да се придвижат на север, да напуснат гората, преди да падне нощта. Единствено акасите се осмеляваха да предизвикват тъмнината и духовете.

Всяка вечер опъвахме палатките на някое сравнително защитено от дъжда място. В шест часа внезапно притъмняваше и светулките неуморно се завъртаха около дърветата. Вечеряхме малко по-късно, седнали на земята около огъня.

После се прибирах в палатката си и се вслушвах в ромона на дъжда. Мислех си за щъркелите, за страните, през които бях преминал като метеор и за вълната от насилие, заляла пътя ми. Имах чувството, че се изкачвам по течението на река от кръв и скоро ще стигна до извора й — там, където Макс Бьом бе откраднал сърцето на сина си, където трима мъже, Бьом, Кифер и Ван Дьотен, бяха сключили сатанински договор на фона на диаманти и щъркели. Мислех си и за Сара. Без угризения, без тъга. При други обстоятелства може би бихме изградили живота си заедно.

Признавам, че си мислех и за Тина, готвачката ни, за царствения й профил, за чувствените й устни, за бляскавия й поглед. Често я бях поглеждал крадешком, а тя избухваше в смях, когато уловеше погледа ми. Веднъж ми каза:

— Не бой се, Луи.

— Не се боя — отвърнах твърдо, преди отново да сведа очи към пътеката.

На третия ден на хоризонта все още не се задаваше пигмейски лагер, небето бе само далечен спомен, а умората започваше да напряга мускулите ни. Повече от всякога имах усещането, че се спускам в бездънен кладенец, в самата плът на растителността, без надежда за завръщане.

И все пак на 18 септември в края на следобеда забелязахме горящо дърво. Това беше първият знак за човешко присъствие. Местните жители бяха предпочели да изгорят гигантския дънер, преди да е рухнал под тежестта на изливащата се отгоре му вода. Бекес се обърна към мен и усмихнато каза:

— Пристигнахме.

Лагерът Зоко бе разположен на голяма, съвършено кръгла поляна. Пръстени колиби, покрити с листа, ограждаха широк площад. Навсякъде цареше оживление. Жените се връщаха от беритба и носеха плетени кошове, пълни с плодове, семена, грудки. Мъжете пристигаха по други пътеки, натоварени с газели, маймуни и дълги мрежи. Чуваха се песни — остри, почти тиролски трели, чрез които акасите общуваха от разстояние или просто изразяваха радостта си.

Един Голям негър се приближи до нас. Беше Алфонс, учителят, „собственикът“ на пигмеите от Зоко. Той настоя да се настаним на една съседна, по-малка поляна, над която бе опънато десетметрово платнище. За пръв път от два дни насам бяхме на сушина.

Алфонс не спираше да бъбри. Разказваше ми за „своето“ имение, като ми описваше всяко кътче от пигмейския лагер.

— А къде е сестра Паскал? — попитах.

Алфонс сви рамене.

— Искате да кажете диспансерът? Той е на другия край, зад дърветата. Не ви съветвам да ходите там тази вечер. Сестрата не е доволна.

— Не е доволна ли?

Алфонс повтори:

— Никак не е доволна.

Носачите стъкмиха огън, от който се разнасяше силна миризма на влажна трева. Обхванатите от пламъци растения сякаш горяха неохотно. Внезапно падна нощ, изпълнена със свежест и птичи песни. Вдигнах поглед и за първи път от четири дни насам видях ясното, обсипано със звезди небе.

Тогава се разнесе биенето на тамтамите.

Не можах да сдържа усмивката си. Беше толкова нереално и в същото време толкова предвидимо — в сърцето на джунглата биеше сърцето на света.

— Да вървим на площада, Луи. Празникът започва — каза Бекес.

Зад него Тина се кискаше и въртеше рамене. След минута бяхме на площада.

Дотича Алфонс с фенер в ръка.

— Искате ли да видите как танцуват пигмеите, шефе? — прошепна ми той и постави фенера в центъра на площада.

Седнахме на една пейка пред колибите и пред очите ни ясно се очертаха телата на малките фантоми. Акасите танцуваха, подредени в два отделни полукръга. В единия жените, в другия — мъжете. И пееха с дрезгавите си гласове: „Ариа мама, ариа мама…“ Първо преминаха жените. Кръгли кореми. Гъвкави крака. Окичени с листа. Веднага след тях се появиха мъжете. На светлината на фенера телата им променяха цвета си — карамел, алено, златисто, пепелно сиво. „Ариа мама, ариа мама…“ Обърнах се към Алфонс.