Жан-Кристоф Гранже - Полетът на щъркелите

— Кой е бил той? Французин?

— Бил е син на Макс Бьом, швейцарец, който е работил недалеч от тук, в диамантената мина, и за когото сигурно сте чували. Пренесли са тялото в Мбайки. Според аутопсията момчето е било нападнато от горила. Но имам доказателства, че смъртният акт е бил съставен под натиск. Прикрили са факти, които показват, че операцията е била извършена от човек.

— Откъде сте толкова сигурен?

— Открих лекаря, който е извършил аутопсията. Местен човек. Казва се Мдие.

Сестрата се разсмя.

— Мдие е пияница.

— По онова време не е пиел.

— Накъде клоните? Какво ви каза Мдие? Кое доказва, че престъплението е човешко дело?

— Стернотомия. Следи от скалпел. Съвършена ексцизия на артериите.

— Господи! И защо е всичкият този ужас?

— За да се спаси един човек, сестро. Свидетелството на Мдие съвпада със заключението на лекаря, с когото говорих в София. Става дума за един и същи садизъм, странен садизъм, тъй като позволява да се спаси живота на други хора. Гомун е станала жертва точно на тези убийци.

Сестра Паскал клатеше глава.

— Вие сте луд… Нямате никакво доказателство за малката Гомун.

— Точно така, сестро. Затова имам нужда от вас. Имате ли познания по хирургия?

— Работила съм във военни болници във Виетнам и Камбоджа. Защо?

— Искам да ексхумираме тялото и да направим аутопсия.

— Това е безумие.

— Сестро, трябва да проверя предположенията си. Само вие можете да ми помогнете, само вие можете да ми кажете дали Гомун е претърпяла хирургическа операция или е била нападната от животно.

Мисионерката стискаше юмруци. Очите й светеха с метален блясък.

— Селото на Гомун е много далеч. Недостъпно е.

— Ще наемем водач.

— Никой няма да ни придружи дотам. И никой няма да ви позволи да оскверните гроб.

— Ще бъдем само двамата, сестро.

— Нищо няма да постигнем. В джунглата процесът на разлагането е ускорен. Гомун е погребана преди около седемдесет и два часа. В момента тялото й вече представлява проядена от червеи маса.

— Дори така да е, следите от хирургическата ножица ще личат. Ще ни трябват само няколко мига. Можем да го направим.

— Синко, спомнете си с кого говорите.

— Именно, сестро. Мъртвата плът не е нищо в сравнение с величието на истината. Децата на Бога не са ли влюбени в истината?

— Замълчете.

Сестра Паскал се изправи и каза с глух глас:

— Да тръгваме. Веднага.

Тя извика нещо на санго на черния си слуга, който веднага дотича. После извади изпод черния си пуловер сребърно разпятие, окачено на метална верижка. Целуна го и прошепна нещо. На свой ред се изправих и залитнах. От предишния ден не бях ял, нито спал. Изпих чая си на един дъх. Беше студен и лепкав. Имаше вкус на кръв.

Вървяхме няколко часа. Водеше ни Виктор, слугата на сестра Паскал, който си прокарваше път с мачете. Зад него вървеше мисионерката, наметната с кафяво пончо. Аз бях последен. Придвижвахме се на юг бързо и мълчаливо. Дъждът не спираше. Никакъв звук, никакъв птичи крясък не нарушаваше тишината. Приютени под листата или скрити в бърлогите си, горските животни бяха невидими. По пътя си срещнахме само трима пигмеи.

Половин час по-късно стигнахме в изоставеното село на Гомун. Състоеше се от няколко колиби, безредно разположени под дърветата. Сестра Паскал се спря пред една малка колиба и каза нещо на Виктор, който извади две лопати. Мисионерката посочи купчина прясна пръст.

— Там е — изрече тя с едва доловим глас.

Оставих раницата си и взех едната лопата. Виктор ме гледаше, онемял и разтреперан. Свих рамене и забих инструмента в червената земя.

Сестра Паскал отново каза нещо на Виктор. Очевидно не му бе обяснила целта на експедицията ни. Продължавах да копая. Меката пръст не оказваше никаква съпротива.

— Виктор! — извика сестрата.

Вдигнах поглед. Виктор стоеше неподвижен с изцъклени очи. После се обърна и побягна.

Продължих да работя. Чух как мисионерката хваща другата лопата.

— Оставете, сестро. Моля ви.

Скоро бях до кръста в дупката. Внезапно лопатата удари в твърда повърхност.

— Стигнахте, Луи.

Изчистих пръстта, с мъка изтръгнах капака и се изправих. Пред мен бе трупът на девойката. Беше облечена в износена рокличка на цветя и с протрито горнище на анцуг. От тази бедност ми се сви сърцето. Но бях изненадан от непорочната хубост на детето. Семейството се бе погрижило да прикрие раните, преди да я погребе. Само по ръцете и глезените й имаше леки белези. Лицето й бе непокътнато. Затворените й очи бяха оградени от широки кафеникави кръгове. Изненадан бях и от баналната истина: смъртта приличаше на сън. Усетих влагата под краката си — нямахме време за губене.