Жан-Кристоф Гранже - Полетът на щъркелите

— Луи, отговорете ми. Тези изследвания изиграли ли са някаква роля в смъртта на малката?

— Твърде рано е да се каже, сестро. Прекалено рано…

По изражението на лицето й разбрах, че започва да схваща жестокостта на системата.

— Не може да бъде… не може да бъде…

— Успокойте се, сестро. Нищо не е сигурно и…

— Не, замълчете… не може да бъде…

Излязох на дъжда и бързо се върнах в лагера. Спътниците ми вечеряха около огъня. Разнасяше се миризма на маниока. Поканиха ме да седна при тях. Казах им, че тръгваме. Незабавно. За тях това беше ерес. Големите негри изпитват ужас от тъмнината. Но гласът, изражението на лицето ми не търпяха възражение. Бекес и останалите неохотно се надигнаха. Гидът измърмори:

— Къде… къде отиваме, шефе?

— При Кифер. В „Сикамин“. Искам да хвана чеха, преди да се зазори.

Вървяхме през цялата нощ. В четири часа сутринта наближихме мините на Кифер. Реших да изчакам да се съмне. Всички бяхме изтощени и мокри до кости. Настанихме се покрай пътеката, без да си даваме труда да се крием от дъжда, и заспахме.

Събудих се час по-късно. Другите още спяха. Тръгнах сам към обекта по един стар миньорски път. Извадих глока си, проверих дали е зареден и го прибрах обратно в кобура. Не след дълго пътят се разшири и ме изведе на работната площадка.

Шепа мъже с уморени погледи и бавни жестове, нагазили в дълъг поток, загребваха земята с голи ръце, после прекарваха пръстта през широко сито. Някои кашляха и плюеха по черната земя. Други трепереха, разтърсвани от треска. Нагоре по течението на потока се виждаше лагер от бараки. От ламаринените комини излизаше гъст дим. Отправих се към бърлогата на Ото Кифер.

Намираше се на поляна, около която бяха разположени колиби и палатки. В центъра, около широка дъска, подпряна на нещо като скеле, трийсетина работници пиеха кафе и ядяха маниока. Някои се бяха свели над един транзистор, опитвайки се да слушат френското или местното радио въпреки бученето на генераторите. Пред палатките бяха запалени огньове, на които се печеха маймуни. Навсякъде се разнасяше отвратителна миризма на печено месо. Повечето от мъжете трепереха от треска под навлечените едно връз друго пуловери и сака. Други, напротив, бяха полуголи.

Приближих се до масата. Един от работниците ме попита:

— Кого търсиш, шефе?

— Ото Кифер.

Човекът хвърли поглед към една колиба, на която висеше табела с надпис: „Дирекция“. Вратата бе открехната. Почуках и влязох с ръка върху глока. Бях напълно спокоен.

Вътре нямаше нищо страшно. Висок блед тип се опитваше да поправи видео, поставено върху стар телевизор. Беше около шейсетгодишен и носеше на колана си празен кобур. Имаше дълго костеливо лице и празни, промито сини очи.

— Здрасти. К’во искате?

— Вие ли сте Ото Кифер?

— Аз съм Клеман. Разбирате ли нещо от видео?

— Всъщност не. Къде е Ото Кифер?

Мъжът не отговори. Наведе се отново над апарата и промърмори:

— Май ше ми тряб’а отверка.

Повторих въпроса си.

— Знаете ли къде е Ото Кифер?

— К’во искате от Кифер?

— Само да му задам някои въпроси.

Старецът измънка:

— Отверка ше ми трябва.

Заобиколи ме, мина зад едно желязно бюро, отрупано с влажни хартии и празни бутилки, и отвори най-горното чекмедже. Хвърлих се отгоре му и затворих чекмеджето върху ръката му. Натиснах с всичка сила. Китката сухо изпука. Клеман не издаде нито звук. Отблъснах го. Счупената му ръка стискаше Смит&Уесън 38-и калибър. Отнех му оръжието. Той се възползва от случая, за да забие зъбите си в ръката ми. Не усетих никаква болка. Ударих го с приклада в лицето, сграбчих го за фланелката и го подпрях на някакъв календар със снимка на жена с голи гърди.

— Къде е Кифер, боклук?

Мъжът процеди през разкървавените си устни:

— Педал. Няма да кажа нищо.

Ударих го още веднъж през устата и го стиснах за гърлото.

— Снасяй, Клеман, и те оставям намира. Говори. Къде е Кифер?

Клеман си изтри устата със здравата ръка и изръмжа:

— Не е тук.

Стиснах още по-силно.

— Къде е?

— В Байанга, на запад. Двайсет километра…

Байанга. Равнината, за която ми бе споменал Мконта.

Там, където прелетните птици кацат всяка есен. Значи щъркелите се бяха завърнали. Изкрещях:

— При птиците ли отиде?

— Птици? К’ви птици?

— Кога замина?

— Преди два месеца.

— Два месеца? Сигурен ли си?

— Аха.

— С хеликоптер?

— Разбира се.

— Още ли е там?

— Не знам.

— А хеликоптерът се върна преди седмица, нали?