Жан-Кристоф Гранже - Полетът на щъркелите

— Ваш ред е, сестро. Слизайте. Дъждът наводнява гроба!

Сестра Паскал бе свалила пончото си и стоеше изправена с разпятието в ръка. Металните й коси, сивкавото й лице, всичко лъщеше на дъжда и й придаваше вид на желязна статуя. Отново извиках:

— Бързо, сестро! Нямаме време!

Мисионерката посочи гроба, после прошепна:

— Господи, малката… Малката си отива…

Хвърлих поглед в краката си и се облегнах на калната стена. Водните струи се бяха стекли под роклята й. Единият й крак плуваше в локвата на метър от тялото. Дясната ръка започваше да се откъсва от рамото. „Божичко“ — прошепнах и се измъкнах от дупката. След това се проснах по корем и прекарах ръце под мишниците на момиченцето. Но ръката й вече я нямаше и роклята се изплъзна от пръстите ми.

— Сестро, помогнете ми! За Бога, помогнете ми!

Жената не помръдваше. Вдигнах поглед. Тя трепереше като ударена от ток. Устните й помръдваха. Внезапно чух гласа й.

— … Боже Исусе, изтрий сълзите ни, молим ти се…

Отново протегнах ръце и задърпах тялото на момиченцето. Устата й се отвори и отвътре избликнаха червеи. Повърнах, но без да я пускам. Дръпнах по-силно и издигнах тялото на повърхността. Липсваше му един крак и една ръка. Измъкнах го и отстъпих назад, към най-близката колиба.

Поставих телцето върху сухата земя под покрива от листа, който бе толкова нисък, че се наложи да се наведа. Изскочих навън, за да взема чантата на сестра Паскал, след това се върнах в колибата. Извадих хирургически инструменти, гумени ръкавици, лекарски престилки, фенер и кой знае защо крик за автомобил. Намерих също зелени лекарски маски и няколко бутилки вода. Избягвах да поглеждам към Гомун, чиито очи, уста, нос гъмжаха от насекоми. На корема й роклята се повдигаше — отдолу бъкаше от осквернители. Миризмата бе непоносима. Още няколко минути и всичко щеше да свърши.

Отново излязох навън, хванах сестрата за двете ръце и енергично я разтърсих.

— Сестро — изкрещях. — Събудете се, за Бога!

Тя подскочи, после кимна. Помогнах й да влезе в колибата.

Запалих фенера и го закачих на преплетените клони над главите ни. Завързах на монахинята маската, навлякох й престилката, надянах й гумените ръкавици. Ръцете й вече не трепереха. С рязък жест ми посочи инструментите. Подадох й ги. Тя взе ножицата и сряза роклята на Гомун, за да разкрие гръдния й кош.

Гърдите на малката акаска бяха прецизно и чисто разрязани. Цялата кожа бе покрита с рани с почернели и напукани ръбове. Половият й орган бе буквално разсечен, като разрезът стигаше почти до пъпа, а от вътрешността бликаха червеи и насекоми. Сякаш виждах образ от снимките на Бьом. Връзката. Връзката бе тук, изтъкана от плътта на мъртвите.

— Луи, какво правите? Подайте ми крика!

— Крика ли? — измънках.

Монахинята кимна. Подадох й инструмента. Тя го постави до себе си и заповяда:

— Помогнете ми.

Хвана с две ръце лявата страна на централната рана и задърпа към себе си. Направих същото с дясната страна. Когато отворът се разшири, сестрата пъхна вътре крика и подпря двата края. Веднага след това се зае да върти ръчката.

— Вода! — извика тя.

Подадох й една от бутилките, която тя изля в гръдния кош. Отвътре изтече истински поток от насекоми. Поиска втора бутилка, изля и нея, след това вкара ръката си в гръдния кош до китката. След няколко секунди се отдръпна, извади крика и страните на гръдния кош се затвориха като крилата на бръмбар.

Монахинята свали маската си, погледна ме в очите и прошепна:

— Прав бяхте, Луи. Малката е била оперирана. Сърцето липсва.

В деветнайсет часа бяхме на поляната в Зоко. Смрачаваше се. След като се преоблякохме, сестра Паскал мълчаливо приготви чай и кафе. Помолих я да състави смъртен акт и веднага го прибрах. Той нямаше особена стойност, тъй като монахинята не бе лекар. Но все пак си оставаше важно свидетелство.

— Сестро, бихте ли ми отговорили още на няколко въпроса?

— Слушам ви.

Сестра Паскал бе възвърнала спокойствието си.

— Какви местни хеликоптери могат да кацат тук, в джунглата?

— Само един. Хеликоптерът на Ото Кифер, човека, който ръководи „Сикамин“.

— Мислите ли, че хората от мината са способни да извършат подобно нещо?

— Не. Гомун е била оперирана от професионалисти. Хората от „Сикамин“ са простаци, варвари.

— Смятате ли, че за пари биха помогнали за операцията?

— Може би да. Те нямат скрупули. Кифер отдавна трябваше да е в затвора. Но защо? Защо ще нападат някаква малка пигмейка вдън джунглата? И защо ще оперират при такива условия? Защо ще осакатяват тялото й?