Жан-Кристоф Гранже - Полетът на щъркелите

— Аха.

— Кой беше на борда?

— Не знам. Не видях. Кълна се. Не кацнаха в мината.

Клеман явно не бе в течение нито на трафика на диаманти, нито на откраднатите сърца.

— Кифер беше ли в хеликоптера?

Старецът се изхили.

— Кифер вече не пътува.

— Защо?

— Болен е.

— Болен ли? Какви ги разправяш?

— Болен. Кифер е болен. Бо… болен.

Старецът продължаваше да се кикоти с разкървавените си уста.

— От какво е болен? Говори.

— Спин. Кифер има спин.

Плюх си на петите, почти тичешком прекосих гората и се върнах при Бекес, Тина и другите. Дезинфекцирах ръката си и дадох нарежданията си — тръгваме към Байанга.

Отправихме се на запад, този път по по-широк път. Вървяхме около десет часа, като спряхме само веднъж, за да хапнем студена маниока. Отново заваля. Дрехите ни натежаха и спъваха движенията ни. Но не намалихме ход и в двайсет часа пред нас се появи Байанга.

— Ще преспим във вилите на „Косика“, една изоставена горска компания — каза Бекес.

Прекосихме тъмния град и навлязохме в равнина, обрасла с тръстики, през които лъкатушеше тесен път. После пътят внезапно се разшири и пред нас се разпростря саваната. Намирахме се на западния край на джунглата.

Вилите бяха на голямо разстояние една от друга. От тъмнината изскочи негър, който размени няколко думи на санго с Бекес, след което ни заведе до голяма сграда с веранда. На триста метра оттам се издигаше друга къща, в която светеше. Негърът прошепна:

— В тази вила живее чудовище.

— Какво чудовище?

— Един чех, Ото Кифер. Ужасен човек.

— Не е ли болен?

— Да. Много болен. Спин. Познавате ли го?

— Чувал съм за него.

— Този бял ни е отровил живота, шефе. И все не умира.

— Но ще умре, нали?

— Разбира се. Но засега той командва. Опасно животно е. Тук всички го познават. Не знам колко негри е убил. А сега се е запасил с гранати и автоматично оръжие. Някой ден всички ще ни хвърли във въздуха. Но тая няма да я бъде. Аз самият имам пушка и…

— Чехът сам ли живее?

— Една жена се грижи за него. От племето мбати. И тя е болна. За него ли си дошъл, шефе?

— И да, и не. Искам да го посетя. Само това. Като приятел.

— Странни приятели имаш, шефе.

Негърът въздъхна.

— Тук вече никой не иска да ни продава месо. И разправят, че щели всичко да изгорят, като умре Кифер.

Платих му и зададох последния си въпрос.

— А щъркелите? Черно-белите птици. Далеч оттук ли кацат?

— Щъркелите? Навсякъде кацат. Тук сме на тяхна територия. След няколко дни ще пристигнат с хиляди.

Благодарих на човека, взех раницата си и влязох в къщата. Бе доста голяма, мебелирана с ниски масички и дървени кресла. Бекес ми показа спалнята ми в дъното на коридора, вдясно. В средата й имаше легло, над което бе окачена мрежа против комари. Изпод тюлената материя се разнесе глас.

— Идваш ли, Луи?

Стаята тънеше в сянка, но разпознах гласа на Тина.

— Какво правиш тук? — попитах.

— Чакам те.

Тя избухна в смях, белите й зъби блеснаха в сянката. Плъзнах се под мрежата с ясното съзнание, че съдбата за последен път ме дарява с отсрочка.

През тази нощ не можах да мигна. През почивките, които ми отпускаше Тина, не спирах да размишлявам. Мислех си за тайната логика на съдбата ми, за кресчендото от чувства, усещания, изживявания, през които преминавах, откакто животът ми се изпълни с насилие и опасности. Във всичко това имаше странна симетрия: великолепието на щъркелите, приятелството на Марсел, ласките на Сара или на Тина като че ли се уравновесяваха с жестокостта на гарата, с насилието в окупираните територии, с оскверненото тяло на Гомун. Сякаш това бяха двете страни на един и същи път, по който вървях и който ме водеше въпреки желанието ми към края на съществуването. Там, където човекът не може да понесе нищо повече, където приема смъртта, защото предусеща, че вече е узнал достатъчно. Да, тази нощ под мрежата против комари се примирих с възможността да умра.

Внезапно чух шум. За няколко секунди долових едно и също ехо, леко и упорито, като от потрепване на утринния въздух. Познавах го добре. Погледнах часовника си. Шест часът. Слаба светлина проникваше през щорите. Тина спеше. Станах, отидох до прозореца и погледнах навън.

Те бяха там. Грациозни и сиви, изправени на тъничките си крака. Бяха кацнали заедно и сега се разпръскваха из равнината, заобикаляха бунгалата, събираха се на брега на реката или крачеха покрай заострените тръстики. Разбрах, че ми е време.