Жан-Кристоф Гранже - Полетът на щъркелите

— Тогава докторът се обърна към мен и рече: „Ще трябва да го оперирам.“ — „Тук? Да не сте луд?“ — „Нямаме избор, господин Кифер. Помогнете ми да го пренесем.“ Изведнъж разбрах, че той ни познава всичките. Включително Ван Дьотен. Занесохме стария Макс в къщата, в една голяма зала, облицована с фаянсови плочки. Имаше някаква климатична инсталация, която бръмчеше. Наистина приличаше на операционна. Чиста, стерилна… Но някъде отдалеч се разнасяше отвратителна миризма на кръв.

Кифер описваше кланицата от снимките на Бьом. Елементите започваха да се напасват. Зави ми се свят. Напипах едно дървено кресло и седнах.

— Да не ти е лошо, синко? Дръж се. Защото още сме на ордьовъра. В първата стерилна зала взехме душ и се преоблякохме. След това влязохме в друга зала с операционен блок зад стъклена преграда. Настаниха Бьом. Старият Макс изглеждаше успокоен. Върнахме се в първата зала, където ни чакаше синът. Хирургът му заговори тихо: „Имам нужда от теб, момчето ми. За да излекуваме татко ти, трябва да ти вземем малко кръв. Не е опасно. Нищо няма да усетиш.“ После се обърна към мен и рече: „Оставете ни, Кифер. Трябва да подготвя пациентите.“ И аз излязох, малкия. Отидох при Ван Дьотен, който целият трепереше. Минаха часове. В два часа сутринта, докторът най-после се появи. Беше покрит с кръв и бял като платно. Когато го видях, си казах: „Бьом е мъртъв.“ Но на лицето му се появи неприятна усмивка. „Животът на Макс Бьом е извън опасност.“ След това добави: „Но не можах да спася сина му.“ Изкрещях: „Какво? Сина ли? Какво си направил на хлапето, мръсен касапин?“ Втурнах се в диспансера, без да дочакам отговора му. Беше истински лабиринт. Накрая намерих операционната и през стъклото видях следите от клането.

Плочките бяха червени. По стените се стичаше кръв. Не бях предполагал, че човешкото тяло може да кърви така. В дъното различих Макс, който кротко спеше, завит с бял чаршаф. По-близо до мен лежеше момчето. Купчина плът и вътрешности. Знаеш ми репутацията, момко. Не ме е страх от смъртта и винаги съм обичал да причинявам болка. Особено на черните. Но това, което виждах пред себе си, задминаваше всяка граница. Тялото беше цялото нарязано. Гърдите бяха отворени от гърлото до пъпа. Половината му черва бяха навън. Не е необходимо да си кой знае колко умен, за да разбереш какво бе направил хирургът. Бе откраднал сърцето на момчето и го бе присадил на бащата. Може и да е гениално да извършиш такова нещо в джунглата. Но онова пред очите ми не беше дело на гений, а на луд човек, на някакъв нацист ли, що ли… Непоносима гледка, човече. От петнайсет години насам не съм прекарал нощ, без да си спомня за това разфасовано тяло. Приближих се още, досами стъклената преграда. Исках да видя лицето на момчето. Главата му бе завъртяна на 180 градуса. Очите му бяха изцъклени, ужасени, устата — запушена. Тогава разбрах, че мръсникът е извършил всичко на живо, без упойка. Извадих оръжието си и излязох навън. Докторът ме чакаше с четирима въоръжени до зъби охранители, които ме заслепиха с фенерите си. Чух мазния му глас: „Бъдете разумен, Кифер. Едно движение и ще ви очистя като куче. От този миг сте съучастник в убийството на дете. Смъртната присъда не ви мърда, и в Конго, и в Централна Африка. Но ако следвате инструкциите ми, няма да имате проблеми и ще спечелите много пари.“ И ми обясни какво да правя. Трябваше да пренеса трупа на младия Бьом в Мбайки и да измисля официална версия с някой местен лекар. За което ще ми се плати богато. На първо време. След това ме чакаха още пари. Нямах избор. Завързахме тялото на момчето за носилката и с двама носачи се отправихме към дъскорезниците. Ван Дьотен беше избягал. Намерихме камионетката ми и отидохме в Мбайки.

През тази нощ на ужасите Бьом, Кифер и Ван Дьотен бяха продали душите си на дявола. Нямах представа, че друг ръководи триото. Титановата капсула в новото сърце на Бьом придобиваше смисъл — тя бе „подписът“ на лекаря. Доказателство за престъплението, чрез което хирургът е държал под контрол Бьом, а чрез него и другите двама.

— Знам продължението, Кифер — прекъснах го аз. — Разпитах Мдие. Продиктувал си му доклада и си отнесъл трупа в Банги. Какво стана после?

— Обясних на Бокаса, че горила е убила момчето, а Макс си е заминал, минавайки през Бразавил. Не особено убедителна версия, но на Бокаса му беше все тая. Той се интересуваше само от диамантите. Коронясването бе предвидено за след три месеца и му трябваха диаманти за „неговата корона“. Възложи ми да ръководя новия обект и през октомври извадихме изключителни камъни, които веднага изпратихме в Анверс.