Жан-Кристоф Гранже - Полетът на щъркелите

Преглътнах. Адската логика на Кифер ми опъваше нервите. Защо искаше да се самоубие чрез мен дни преди смъртта си? Отговорих:

— Слушам те, Кифер. Като дойде моментът, ръката ми няма да потрепери.

— Много добре. Сега си отвори ушите. Защото подобни истории няма да чуеш всеки ден. Всичко започна през седемдесетте години. Бях довереният човек на Бокаса. По онова време имаше доста работа за вършене. Като почнеш от крадците, та свършиш с министрите, всеки гледаше да бръкне в меда. Изпълнявах задачите си и си прибирах парите. Хубаво си живеех тогава.

През пролетта на 1977-а Бокаса ми предложи да придружавам Бьом. Познавах швейцареца, макар и слабо. Беше доста ефикасен, само дето си играеше на справедливост. Искаше да запази ръцете си чисти. През онази година бе открил диамантен залеж отвъд Мбайки.

Учудено се намесих.

— Диамантен залеж ли?

— Аха. Беше попаднал на селяни, които вадели великолепни диаманти от потоците в гората. Докарал един свой познат геолог, африканер, за да потвърди откритието и да започне експлоатацията на обекта. Бьом беше почтен, но Бокаса си въобразяваше, че иска да го преметне. Затова ми повери ръководството на експедицията, в която участваха Бьом и геологът, Ван Дьотен.

— После?

— Всичко се разви според очакванията. Слязохме на юг, отвъд дъскорезниците. Пеш, в дъжда, в калта, с десетина носачи. Стигнахме до жилата. Бьом и педалът направиха анализи.

— Педалът ли?

— Ван Дьотен беше хомо. Обожаваше черните задници… Да ти го нарисувам ли?

— Продължавай.

— Анализите потвърдиха първите заключения на Бьом. Гората беше бъкана с диаманти. Диаманти с изключително качество. Малки, но абсолютно чисти. И в огромно количество. Вечерта тъкмо пиехме за бъдещата мина, когато се появи един пигмей. Носеше писмо на Бьом. В джунглата няма други пощальони освен акасите. Швейцарецът прочете писмото и падна като подкосен. Ван Дьотен се хвърли към него, разкъса му ризата и започна да му масажира гърдите. Аз вдигнах писмото, с което го осведомяваха за смъртта на госпожата. Дори не знаех, че Бьом има жена. Синът му веднага разбра и започна да реве като дете, каквото си беше. Нямаше работа там сред комарите и пълните с пиявици потоци.

Паникьосахме се. Представи си само къде се намирахме. На три дни път от дъскорезниците, на четири от Мбайки. Швейцарецът беше обречен. Знаех го и имах само една мисъл — да се измъкнем оттам. Носачите направиха носилка и започнахме да си събираме багажа. Но Бьом внезапно дойде в съзнание и поиска да го отнесат на юг. Знаел там един диспансер, отвъд границата с Конго. Там имало лекар. Единственият в света, който можел да го спаси. Плачеше, крещеше, не искаше да умира. Синът му го подкрепяше, Ван Дьотен хленчеше. Щеше ми се да ги зарежа всички там, но носачите се оказаха по-бързи — ометоха се без много приказки.

Така че нямах избор. Трябваше да се носи Бьом и да се търпи синът, който цивреше за майка си. Дадохме на бащата лекарства и тръгнахме. И знаеш ли кое е най-смахнатото, малкия? Че след пет-шест часа намерихме диспансер. Направо да не повярваш! Голяма сграда насред гората. С лаборатория и негри в бели престилки! Веднага усетих, че тук има нещо гнило. Нещо съмнително. И тогава се появи той. Висок, около четирийсетгодишен мъж, хубавец. Мамка му! Вдън гората, човече, този тип с вид на тузар ни казва съвсем спокойно: „Какво има?“ За пръв път чувах да се говори за лекаря. Попитах:

— Кой беше той?

— Не знам. Никога не узнах. Но веднага разбрах, че с Бьом се познават отдавна, че швейцарецът бе идвал вече тук, сигурно при други експедиции. Бьом врещеше на носилката, молеше доктора да го спаси, да направи нещо, но да не го оставя да умре. Тогава лекарят се наведе над него и прошепна: „На всичко ли си готов, Макс? На всичко ли?“ Гласът му беше мек и приятен. И целият сякаш бе излязъл от страниците на светско списание. Бьом го хвана за яката и занарежда: „Спаси ме, док. Знаеш кое не ми е наред. Така че, спаси ме. Сега е моментът да покажеш на какво си способен. Имаме диаманти. Истинско богатство. Там, по-нагоре, в земята.“ Безумна история! Двамата си говореха, сякаш се бяха разделили предишния ден. При това от думите на Бьом се разбираше, че другият е специалист по сърдечни болести. Представяш ли си, човече, в джунглата!

Кифер замълча. Дневната светлина бавно проникваше в стаята. Лицето на чеха лъщеше в сянката. Скулите му бяха толкова изпъкнали, че изглеждаше сякаш ще пробият кожата му. Внезапно изпитах огромно съжаление към убиеца с гранатите. Никое човешко същество на земята не заслужава такава съдба. Кифер продължи: