Жан-Кристоф Гранже - Полетът на щъркелите

— Не. Вече се бях установил в Баганду и не ходех в гората.

— А знаеш ли нещо за нея?

— Само каквото съм чул. В Мбайки това пътуване се превърна в легенда.

— Къде са ходили?

— Някъде след границата с Конго.

— И какво е станало там?

— По пътя Нгакола получил телеграма… Донесъл му я един пигмей… Жена му била починала… Сърцето на Бьом не издържало и той паднал мъртъв…

— Продължавай.

Жозеф се поколеба, после въздъхна.

— Нгакола възкръснал… Спасила го магията, Пантерата, която отвлича децата ни…

Спомних си думите на Гайар, предадени ми от Дюмаз. Разказаното от Мконта съвпадаше с версията на инженера. Имаше от какво да се плашат местните хора — мистериозното пътуване в сърцето на мрака и човекът с белите коси, възкръснал от мъртвите.

— Смятам да тръгна по следите на Бьом.

— Не те съветвам, шефе. Сега е дъждовният сезон. Диамантените мини се управляват само от един човек, един убиец — Ото Кифер. Поемаш излишни рискове. Какво ще правиш там?

— Искам да разбера какво точно се е случило през август 1977 година. Как е оцелял Макс Бьом след сърдечната си криза. Магията не ми изглежда достатъчно обяснение.

— Грешиш. Как смяташ да постъпиш?

— Ще заобиколя мината и ще отседна у сестра Паскал.

— Сестра Паскал? Тя не е много по-добра от Ото Кифер.

— Чух за пигмейския лагер Зоко. Там смятам да отида. После дискретно ще разпитам мъжете от обекта, онези, които са работили там и през 77-а.

Погледнах часовника си. Беше единайсет часът в неделя и нямах никакъв план за деня.

— Жозеф — попитах, — познаваш ли някого във френската клиника?

— Един мой братовчед работи там.

— Можем ли да отидем сега?

— Сега ли? Трябва да мина през къщи и…

— Колко?

— Десет хиляди.

Извадих парите и ги пъхнах в джоба на ризата му. Мконта примигна, после каза:

— Да тръгваме, шефе.

Френската клиника се намираше на брега на река Убанги. Реката бавно течеше под яркото слънце. Виждах я през храстите — черна, огромна, почти неподвижна. Приличаше на гъст сироп, в който бяха залепнали рибарите и пирогите им.

Вървяхме покрай брега, там, където се бях разхождал предишния ден. Отдясно на пътя се издигаха сградите на министерствата — бежови, розови, червени. Отляво във високата крайбрежна трева се гушеха дървените бараки на търговците на плодове, маниока, сувенири.

Появи се и клиниката — четвъртит двуетажен блок с неопределен цвят. Сградата беше разядена от полепналата пръст и от плъзналата до колониалните балкони растителност. Камъкът изглеждаше подут от влага.

Влязохме в градината. По дърветата бяха прострени престилките на хирурзите, по които се открояваха яркочервени петна. Жозеф се засмя.

— Това не е кръв, шефе. Това е земя, латерит. Петната от латерит не се изпират.

Фоайето беше пусто. Жозеф почука по бюрото на рецепцията. Изминаха минути, преди да се появи висок тип с бяла престилка на червени петна.

— Какво обичате? — попита той с мазен глас.

— Тук ли е Алфонс Мконта?

— Никой няма в неделя.

— Ти да не си никой?

— Аз съм Йезус Бомонго. На вашите услуги.

— Приятелят ми би искал да види архивите от времето, когато тук е имало само бели. Ще му помогнеш ли?

— Ами, аз нося отговорност за…

Жозеф ми направи красноречив знак. Попазарих се заради принципа и се изръсих с още десет хиляди местни франка. Последвах новия си гид по тъмен коридор, после нагоре по стълбите.

— Лекар ли сте? — попитах.

— Само санитар. Но то е все едно.

Качихме се на тавана, където Йезус отключи една скърцаща желязна врата.

— Архивите са ей там — посочи той. — След падането на Бокаса собствениците избягаха. Клиниката бе затворена в продължение на две години, след това отново я отворихме за нашите сънародници. Вече си имаме собствени лекари. Едва ли ще намерите много нещо. В Банги не са се лекували много бели. Само най-тежките случаи, които не са могли да бъдат транспортирани. Африканската медицина е истинско бедствие.

След тази философска забележка Йезус си тръгна и ме остави сам.

Открих архивите в железен шкаф, в който бяха натъпкани пожълтели, полуизгнили от влагата папки. Прелистих няколко и видях, че са струпани без никакъв ред. На първия лист от всяко досие фигурираха името, възрастта и националността на пациента. Следваха диагнозата и предписаните лекарства. Имаше всякакви имена — френски, немски, испански, чешки, руски, китайски, и всякакви диагнози — малария, колики, алергии, венерически болести… Отне ми часове да разгледам всичко. Никъде не видях името на Бьом, нито на Кифер. Дори тук старият Макс бе заличил всяка следа.