Жан-Кристоф Гранже - Полетът на щъркелите

Затворих досието. В шест часа следобед навън вече бе тъмно. Реших да се поразходя. Отправих се към реката. Една мисъл ме измъчваше, откакто бях пристигнал в Банги. В детството ми тази дива страна беше „моята“ страна. Островче в джунглата, където растях, играех, където се научих да чета и пиша. Защо родителите ми се бяха погребали в най-затънтения край на Африка? Защо се бяха лишили от всичко, за да дойдат тук?

Никога не говорех за миналото си, нито за родителите си и за онези слепи зони от живота ми. Семейството ми не ме интересуваше. Нито призванието на баща ми, нито предаността на майка ми, която бе напуснала всичко, за да последва съпруга си, нито дори по-големия ми брат, загинал в пламъците на пожара. Това безразличие несъмнено бе защитна реакция. Често го сравнявах с ръцете си — нормални в по-голямата си част и напълно безчувствени от китките надолу. Същото важеше и за паметта ми. Спомнях си всичко от шестгодишната си възраст нататък. Преди това имаше вакуум, отсъствие, смърт. Ръцете ми бяха изгорени. Душата ми — също. Раните по плътта и духа ми се бяха затворили по един и същи начин — чрез забрава и безчувственост.

Внезапно нещо ме накара да спра. Вече не бях на брега на реката. Вървях по дълъг, зле осветен булевард. Вдигнах поглед, прочетох на близката табела името на улицата и усетих да ме побиват тръпки. Авеню Франс. Без да си давам сметка, краката ми ме бяха завели на мястото на трагедията, там, където загинаха родителите ми през новогодишната вечер на 1965 г.

На другата сутрин закусвах под един чадър, когато чух някой да ме вика.

— Господин Луи Антиош?

Вдигнах поглед. Пред мен стоеше около петдесетгодишен мъж — дребен, набит, с риза и панталон в цвят каки, — от когото се излъчваше неоспорим авторитет.

Спомних си за Макс Бьом, за якото му тяло, за облеклото му. Двамата мъже си приличаха. Само дето събеседникът ми бе черен като английски чадър.

— Аз съм. А вие кой сте?

— Жозеф Мконта. Бащата на Габриел от „Сикамин“.

— Да, разбира се. Заповядайте.

Жозеф Мконта седна, скръсти ръце на корема си и любопитно се огледа. Имаше сплескано лице, нос с широки ноздри, влажни и някак нежни очи. Но устните му бяха стиснати в гримаса на отвращение.

— Ще пиете ли нещо? Кафе? Чай?

— Кафе. Благодаря.

След като разменихме неизменните любезности — за страната, за жегата, за пътуването ми, Жозеф премина към въпроса.

— Търсите информация за Макс Бьом, доколкото разбрах.

— Точно така.

— Защо се интересувате от него?

— Макс ми беше приятел. Запознахме се в Швейцария, малко преди смъртта му.

— Макс Бьом е мъртъв?

— Почина преди месец от сърдечна криза.

Новината като че ли не го учуди.

— Значи часовничето е спряло да цъка.

Помълча, помисли, после попита:

— Какво искате да знаете?

— Всичко. Какво е работил в Централна Африка, как е прекарвал времето си, защо си е заминал.

— Разследване ли водите?

— И да, и не. Опитвам се да го опозная по-добре. Посмъртно. Това е.

— Да не сте ченге?

— Не съм. Каквото и да ми кажете, ще си остане между нас. Имате думата ми.

— Готов ли сте да изразите признателността си?

Погледнах го въпросително. Мконта обясни:

— Искам да кажа, с някоя и друга банкнота…

— Зависи какво ще ми разкажете — отвърнах.

— Добре познавах стария Макс…

След известен пазарлък се спряхме на цена „като за приятел“. От този момент Мконта ми заговори на „ти“.

— Шефе, Макс Бьом беше особен човек… Тук никой не го наричаше Бьом, а Нгакола… бащата на бялата магия…

— Защо са го наричали така?

— Бьом притежаваше власт, скрита под косите му… Косите му бяха съвсем бели… растяха право нагоре, към небето… като цветове на кокосова палма… разбираш ли? Те му придаваха сила… Той четеше в сърцето на всеки… откриваше крадците на диаманти… винаги… никой не можеше да се укрие от него… Беше силен, много силен… но на страната на нощта…

— Какво искаш да кажеш?

— Живееше в мрака… Духът му живееше в мрака…

Мконта отпи от кафето си.

— Как се запозна с Макс Бьом?

— През 1973 година, преди да започне сухият сезон, Макс Бьом дойде в моето село на границата с джунглата… Изпратил го бе Бокаса… Идваше да надзирава кафеените плантации… По онова време имаше много крадци, но Макс Бьом се справи с тях за няколко седмици.

— Как успя?

— Хвана един крадец, преби го, после го замъкна в центъра на селото. Там взе един кол и му проби двете тъпанчета.