Жан-Кристоф Гранже - Полетът на щъркелите

Нямам точни сведения как е убито семейството ми. Смята се, че баща ми е застрелян от упор със собственото му оръжие. Майка ми била убита с брадва, на няколко крачки от стаята ни. Колкото до брат ми, той, изглежда, е загинал в пламъците, както и повечето от нападателите.

Не знам по какво чудо съм оцелял. Тичал съм с обгорели ръце, крещял съм, препъвал съм се, докато съм стигнал до посолството на Франция, където съм припаднал. Там живееха приятели на родителите ми, Нели и Жорж Бреслер. Когато ме открили, когато разбрали какво е станало, те веднага се качили на един биплан, собственост на френската армия, и напуснали Банги, отвеждайки ме със себе си.

През следващите дни не се говореше много за този „гаф“, френската държава не знаеше как да се справи със ситуацията и накрая призна новото правителство. Започнаха разследване, дадоха голямо обезщетение на малкия Луи Антиош. Но какво да разследват? Убийците бяха мъртви, а главният виновник бе станал държавен глава.

Замълчах. Сара прошепна:

— Съжалявам.

— Не съжалявай, Сара. Бях на шест години. Нямам никакъв спомен от онези събития. Просто в живота ми има дълга бяла страница. Но кой пък си спомня за първите си шест години? Каквото знам, съм го научил от Бреслерови.

Сара хвана ръцете ми и прекара пръст по белезите.

— Болят ли те ръцете?

— Напротив. Напълно безчувствени са.

— Ти си първият ми гой, Луи.

— Мога да се покръстя.

Сара сви рамене.

— Не можеш.

— Ще ме резнат тук-там и…

— Не можеш да станеш гражданин на Израел.

— Защо?

Сара пусна ръцете ми и каза:

— Ти си никой, Луи. Не могат да ти вземат необходимите за паспорта пръстови отпечатъци.

На другия ден се събудих късно. Насилих се да отворя очи и огледах стаята на Сара — огрените от слънце стени от бял камък, малкия дървен скрин, окачените на стените портрети на Айнщайн с изплезен език и на Хокинг в инвалидна количка. Книги джобен формат, натрупани на пода. Стая на самотна млада жена.

Погледнах часовника си: единайсет и двайсет, 4 септември. Сара бе отишла на развъдниците. Станах и взех душ. Дълго се взирах в лицето си в огледалото над мивката. Бях отслабнал, бузите ми бяха хлътнали. Може би се лъжех, но ми се стори, че съм остарял и съм придобил жестоко изражение. Обръснах се, после се облякох.

В кухнята намерих бележка от Сара: „Луи, рибата не чака. Ще се върна привечер. Чаят, телефонът, пералнята — всичко е на твое разположение. Пази се и ме чакай. Приятен ден. Сара.“

Приготвих си чай и отпих от чашата, загледан през прозореца в Обетованата земя. Придърпах към себе си телефона и се свързах с автоматичния си секретар. Връзката беше лоша, но успях да чуя записаните съобщения. Дюмаз ме питаше има ли нещо ново. Вагнер нетърпеливо ме молеше да му се обадя. Третото обаждане ме учуди повече — беше от Нели Бреслер, която се безпокоеше за мен. „Луи, момчето ми, Нели се обажда. Последният ни разговор много ме разтревожи. Какво правите? Обадете ми се.“

Набрах номера на Ерве Дюмаз в управлението в Монтрьо. Девет часът местно време. Хванах го след няколко опита.

— Дюмаз? Антиош на телефона.

— Най-после. Къде сте? В Истанбул?

— Не можах да спра в Турция. В Израел съм. Можем ли да говорим?

— Слушам ви.

— Искам да кажа: никой ли не слуша разговора ни?

Дюмаз се позасмя.

— Защо? Какво става?

— Опитаха се да ме убият.

— Моля?

— Двама мъже. На Софийската гара преди четири дни.

— Как им избягахте?

— По чудо. Но трима невинни загинаха.

Дюмаз мълчеше. Продължих:

— Ликвидирах единия от убийците, Ерве. Отидох до Истанбул с кола, оттам взех ферибота за Израел.

— И какво открихте?

— Нищо. Но щъркелите са в центъра на историята. Най-напред орнитологът Райко Николов е жестоко убит при необичайни обстоятелства. След това се опитват да отстранят мен, макар че аз се занимавам само с щъркели. А сега се оказва, че има и трета жертва — един израелски орнитолог е бил убит преди четири месеца. Това убийство е от същата серия, сигурен съм. Идо е открил нещо, също като Райко.

— Кои бяха нападателите ви?

— Може би двамата българи, които са разпитвали Жоро Грибински през април.

— Какво ще правите сега?

— Продължавам нататък.

Дюмаз уплашено възкликна:

— Продължавате! По-добре се свържете с израелската полиция, с Интерпол!

— Няма смисъл. Тук убийството на Идо не се разследва. В София смъртта на Райко е минала незабелязано. Смъртта на Марсел ще вдигне повече шум, защото става дума за французин. Но всичко това се вписва в общия хаос. Никакво доказателство, разнопосочни факти — твърде рано е да се алармират международни инстанции. Имам някакъв шанс само ако действам сам.