Жан-Кристоф Гранже - Полетът на щъркелите

Станах да се поразтъпча. Смъртта на Идо несъмнено бе още една брънка от мрежата на ужаса.

— Не разбирам за какво е всичко това, Луи, но искам да ти разкажа нещо.

Седнах отново и извадих бележника си.

— Идо бе открил нещо. Не знам какво, но няколко пъти ми каза, че ще забогатеем, че ще заминем за Европа. Отначало си мислех, че казва това, за да ми достави удоволствие.

— Откога започна да говори такива неща?

— От началото на март, доколкото си спомням. Една вечер се прибра свръхвъзбуден. Прегърна ме и ми каза да си стягам багажа. Изплюх се в лицето му. Не обичам да ми се подиграват.

— Откъде се връщаше?

— От блатата, както винаги.

— Оставил ли е някакви бележки?

— Всичко е в гаража в дъното на градината. Още нещо: организацията „Единен свят“ е много активна по тия места. Има подкрепата на ООН и работи в палестинските лагери.

— Какво правят там?

— Лекуват децата, раздават храна, лекарства. Много са популярни в Израел. Това е една от малкото организации, за които всички имат добро мнение.

Записвах всяка нейна дума. Сара ме изгледа и наклони глава.

— Луи, защо правиш всичко това? Защо просто не уведомиш полицията?

— Коя полиция? На коя страна? И за какво престъпление? Нямам никакво доказателство. Впрочем вече има замесен полицай в тази история — Ерве Дюмаз. Странно ченге. Не мога напълно да схвана какво го движи. Но той е далеч. Аз съм сам.

Внезапно Сара взе ръцете ми в своите, без да ми даде време да отбягна жеста й. Не изпитах нищо. Нито отвращение, нито страх. Нито топлината на пръстите й по мъртвите ми ръце. Тя огледа дългите белези и на устните й се появи странна, някак извратена усмивка. После настойчиво впи поглед в очите ми, сякаш да ми каже, че вече не е време за приказки.

Беше нещо грубо, брутално, безкомпромисно. Целувките ни ставаха все по-дълги и пламенни. Тялото на Сара бе някак момчешко. Без гърди, почти без ханш. Дълги, опънати като кабели мускули. Опипвах с език кожата й, без да използвам ръцете си. Плъзгах го във всички посоки, спираловидно, докато стигнах до центъра й — горещ като кратер. Тогава се надигнах и проникнах в тялото й. Сара се изви като пламък. Изстена с глух глас и се вкопчи в раменете ми. Останах изправен и неподвижен. Сара ме заудря по гърдите и задвижи ханша си. Нямаше нежност, нямаше симпатия. Бяхме две самотни животни, свързани в смъртоносна целувка. Внезапно Сара прошепна нещо на иврит. От гърлото й се надигна вик, после от корема ми избликна вулкан. След това дълго останахме така, неподвижни, заслепени от нощта, изумени от яростта на акта. Никой от нас не бе изпитал удоволствие. Само самотно облекчение, животинско и егоистично. Въпреки това не изпитвах горчивина. Трябваше ни време, за да станем „две души в едно тяло“. Трябваше да изчакаме. Една нощ. Може би още една нощ. Тогава любовта щеше да ни донесе наслада.

Час по-късно, когато небето започна да просветлява, Сара ме попита:

— Ръцете ти, Луи. Разкажи ми.

Можех ли да я излъжа след това, което се случи между нас? За първи път в живота си казах истината за тази трагедия без страх, нито свян.

— Роден съм в Африка. В Нигер ли, в Мали ли, не знам точно. Родителите ми заминали за черния континент през петдесетте години. Баща ми беше лекар. Лекуваше черното население. През 1963 година Пол и Март Антиош се установиха в Централноафриканската република, където неуморно продължиха делото си. Двамата с по-големия ми брат растяхме в климатизираните класни стаи и в жегата на саваната. По онова време страната се управляваше от Давид Дако, получил властта сред всенародно ликуване от самия Андре Малро. Положението не беше цветущо, но не бе и катастрофално. Народът не желаеше смяна на правителството. Но през 65-та се намери един човек, който реши всичко да промени — полковник Жан-Бедел Бокаса. Той бе от рода на президента, от етноса мбака, и бе единственият висш офицер в републиката. Затова, съвсем естествено, му повериха армията, която се състоеше от малоброен пехотен батальон. Щом стана главнокомандващ, Бокаса започна да тръби наляво и надясно, че властта му се полага по право, че е по-възрастен от президента и т.н. Всички го мислеха за досаден пияница. Но подцениха интелигентността му. Бокаса решава да действа в края на 65-та година с помощта на лейтенант Банза. На 31 декември извършва военен преврат, арестува президента Дако и го хвърля в затвора Нгарагба, където нарежда да освободят всички други затворници. Така в града се изсипва банда крадци, мошеници и престъпници, които крещят: „Слава на Бокаса!“ Сред тях има и няколко особено опасни убийци, които трябвало да бъдат екзекутирани след няколко дни. Точно те почукват на вратата на нашата къща на авеню Франс към два часа призори. Съненият ни иконом взима пушката си и отива да отвори, но те вече са разбили вратата. Отнемат оръжието на Мохамед и жестоко се разправят с него. В това време баща ми зарежда своя маузер, готов да защитава семейството си. Майка ми също се събужда с все още замаяна от новогодишното шампанско глава и се качва при нас в спалните ни. Но къщата вече гори. Нападателите са проникнали вътре, чупят всичко по пътя си, преобръщат мебелите, лампите.