Жан-Кристоф Гранже - Полетът на щъркелите

Разполагах с две свръзки: Идо Габор, млад орнитолог, който лекуваше ранените щъркели в кибуца Неве-Ейтан близо до Бейт Шехан, и Йосе Ленфелд, директор на Обществото за опазване на природата — голяма лаборатория, разположена в съседство с летището „Бен Гурион“.

Около пладне спрях в едно кафене. Седнах на сянка, изпих един чай, хапнах някакви твърде сладки питки и няколко пъти телефонирах на Габор — даваше свободно. В един и половина реших все пак да го потърся на място.

Час по-късно бях в кибуца Бейт Шехан — три села, разположени около обширни ниви. Пътеводителят ми съдържаше подробна информация за кибуците: „… общности, основани на колективната собственост върху средствата за производство, в които заплащането няма пряка връзка с положения труд“.

Продължих да карам, докато стигнах да кибуца Неве-Ейтан. Познах го по развъдниците за риба, чиято повърхност проблясваше на слънцето. Беше петнайсет часа. Горещината не намаляваше. Влязох в село с безупречно подредени бели къщи. Цветни лехи развеселяваха улиците. Тук-там зад живите плетове се синееха басейни. Но всичко беше пусто. Нямаше жива душа. Дори куче не се мяркаше.

Реших да потърся някого при развъдниците. Поех по тесен път и скоро стигнах до езерата, където мъже и жени работеха на слънцето. Слязох от колата и се приближих до двама мъже, които товареха на трактор кошове с риба.

— Шалом — извиках, усмихвайки се.

Мъжете ме изгледаха със светлите си очи, без да отговорят. Единият носеше на колана си кожен кобур, от който се подаваше дръжката на револвер. Представих се на английски и ги попитах дали познават Идо Габор. Лицата им помрачняха още повече, ръката на мъжа посегна към револвера. Отново нито дума. Обясних защо съм дошъл, като почти крещях, за да заглуша бученето на трактора. Изследвам щъркелите, изминал съм три хиляди километра, за да ги видя тук, и бих искал Идо да ми ги покаже. Мъжете се спогледаха, после невъоръженият мълчаливо ми посочи с пръст една жена, която работеше на двеста метра оттам. Благодарих и се отправих към силуета. Усещах как погледите им ме следват като визьори на автоматично оръжие.

— Шалом.

Жената се изправи. Бе млада, на трийсетина години, висока към метър и осемдесет. Тялото й бе сухо и твърдо като изгорена от слънцето кожа. Дълги руси коси се вееха около матовото й напрегнато лице. В очите й имаше презрение и страх. Не бих могъл да кажа какъв бе цветът им, но очертанието на веждите им придаваше странен блясък — като на бистра вода под слънчевите лъчи. Носеше гумени ботуши и изцапана с кал фланелка.

— Какво обичате? — попита ме тя на английски.

Повторих историята с щъркелите, с пътуването, с Идо.

Жената внезапно отново се зае с работата си, без да ми отговори. Несръчно хвърли в тъмните води тежка мрежа — костната й система беше като на птица. Изчаках малко, после попитах:

— Какво има?

Жената се изправи и отговори, този път на френски:

— Идо е мъртъв.

Пътят на щъркелите бе път на кръвта. Прошепнах със свито сърце:

— Мъртъв? От колко време?

— От четири месеца. Щъркелите се бяха завърнали.

— От какво почина?

— Убиха го. Не искам да говоря за това.

— Съжалявам. Вие съпруга ли му бяхте?

— Сестра.

Идо Габор бе убит малко след Райко. Още един труп. Още една загадка. Вече бях уверен, че пътят на щъркелите води право в ада. Погледнах израелката. Вятърът си играеше с косите й. Попита ме:

— Искате ли да видите щъркелите?

— Ами… (Желанието ми изглеждаше смешно сред всичките тези мъртъвци.) Бих искал, да…

— Идо ги лекуваше.

— Знам, точно затова…

— Те кацат вечер отвъд хълмовете.

Тя се взря в хоризонта, после промълви:

— Чакайте ме в кибуца в шест часа. Ще ви заведа.

— Не познавам кибуца.

— Бъдете на малкия площад с чешмата. Там е кварталът на „орнитолозите“.

— Благодаря ви…

— Сара.

— Благодаря, Сара. Казвам се Луи. Луи Антиош.

— Шалом, Луи.

Тръгнах си под враждебните погледи на двамата мъже. Вървях като сомнамбул, ослепен от слънцето, замаян от новината за тази нова смърт. И въпреки всичко в този миг мислех само за едно — за слънчевите коси на Сара, които се стичаха в кръвта ми и я изгаряха.

Събуди ме щракане на оръжие. Бях заспал в колата си на малкия площад на кибуца. Погледнах навън и видях въоръжени до зъби мъже в цивилно облекло. Едри брюнети с кестеняви бради, блондини с розови бузи. Говореха помежду си на иврит и почти всички носеха традиционната еврейска шапчица. Един от тях изкрещя на английски: