Жан-Кристоф Гранже - Полетът на щъркелите

Щъркелите се издигнаха още по-високо, докато се превърнаха в едва видими точици. Помислих за младите птици, тръгнали от Германия. За пръв път в съществуването си те побеждаваха морето. Свалих бинокъла от очите си и се взрях в Босфора.

За пръв път през живота си бях убил човек.

От Истанбул продължих до Измир в югозападната част на Турция, където върнах колата на местния клон на агенцията. Взех такси до Кушадасъ, малко пристанище, откъдето имаше ферибот за остров Родос. Беше първи септември. Наех за няколко часа една хотелска стая, изкъпах се и се преоблякох. Подбрах възможно най-анонимни дрехи — фланелка, лек панталон и яке с пясъчен цвят. Отсега нататък нямаше да се разделям с платнената си шапка и слънчевите очила — допълнителна гаранция за анонимност. Раницата ми не бе пострадала, лаптопът — също. Точно в двайсет часа напуснах турския бряг. На следващата сутрин призори се качих на друг кораб и потеглих от Родос към Хайфа в Израел. Пътуването щеше да трае около двайсет и четири часа. През целия път пих само черен чай.

Окървавеното лице на Марсел, направеното на решето тяло на Йета, телцето на циганчето, очевидно убито от предназначен за мен куршум — всички тези образи обсебваха съзнанието ми. Трима невинни бяха загинали заради мен — несправедливост, за която трябваше да отмъстя, фактът, че вече съм убил човек, не ме тревожеше особено. Бях се превърнал в мишена и се отправях към неизвестното, готов да убивам или да бъда убит.

Възнамерявах да следвам щъркелите докрай. В сравнение с всичко случило се миграцията на птиците би могла да изглежда маловажна, но в края на краищата тъкмо птиците ме бяха тласнали по пътя на насилието. Повече от всякога вярвах, че те играят съществена роля в историята. Мъжете, опитали се да ме убият, поразително приличаха на двамата българи, за които ми бе споменал Жоро. А оръжието на жертвата ми — високочестотен скалпел — сякаш имаше пряка връзка с убийството на Райко.

Преди да се кача на борда, се бях свързал с центъра Аргос. Щъркелите продължаваха полета си. Една малка група бе стигнала до турско-сирийската граница. Средната им скорост далеч надвишаваше предвидената от орнитолозите — те с лекота преминаваха по двеста километра на ден. Най-вероятно умората щеше да ги принуди да кацнат в околностите на Дамаск, преди да полетят към задължителната си спирка — езерата на Бейт Шехан в Галилея. Точно там отивах.

Докато пътувах, не спирах да си задавам въпроси. Какво бях открил, та да заслужа смъртта? И кой ме бе предал на убийците? Милан Джуров? Марко Лазаров? Сливенските цигани? Дали ме следяха от самото начало? И какво общо имаше с цялата работа организацията „Единен свят“?

В девет часа сутринта на 3 септември пристигнахме в Хайфа. На горещия като пещ кей цареше живописно и изпълнено с екзотични миризми оживление, което ми напомняше ориенталските пазари от приключенските романи. Действителността не беше толкова романтична.

Израел беше във война. Война на нерви, на изтощение, подмолна война без примирия. Усетих напрежението още щом стъпих на сушата. Най-напред ме пребъркаха и педантично прегледаха багажа ми. След това ме разпитаха в малко помещение, отделено от общата зала с бяла завеса. Униформена жена ми задаваше на английски едни и същи въпроси, формулирани по различен начин. „Защо сте дошли в Израел?“ „С кого смятате да се видите?“ „Какво ще правите тук?“ „Идвали ли сте вече?“ „Какво носите?“ „Познавате ли израелци?“ Жената не повярва на историята ми. Тя не знаеше, че Израел е на пътя на щъркелите. На всичкото отгоре разполагах с билет само за отиване. „Защо сте минали през Турция?“ „Как смятате да си заминете оттук?“

След три часа обиски и разпити напуснах митницата и проникнах на израелска територия. Обмених 500 долара в шекели и наех кола. Един ровър от малките модели. Отново използвах ваучерите на Бьом. Служителката подробно ми обясни как да стигна до Бейт Шехан и ме посъветва в никакъв случай да не се отклонявам от маршрута. „Опасно е да се пътува в окупираните територии с израелски номер. Палестинските деца веднага започват да ви замерят с камъни.“ Благодарих на жената за загрижеността и обещах да не се отклонявам от пътя си.

Навън, далеч от морския вятър, жегата беше убийствена. Показах на патрулиращите войници договора за наемане, прекосих паркинга и се качих в колата. Седалките пареха. Вдигнах стъклата, включих климатика и разтворих френския си пътеводител. Хайфа беше на запад, Бейт Шехан — на изток, близо до границата с Йордания. Така че трябваше да прекося цялата Галилея, около сто километра. Галилея… При други обстоятелства сигурно щях да вкуся от чара на тези легендарни места, на тази митична земя, люлка на Библията.