Жан-Кристоф Гранже - Полетът на щъркелите

— Кой си ти? Какво правиш тук?

Друг заблъска с юмрук по стъклото и извика:

— Отвори прозореца! Дай си паспорта!

Сякаш за да докаже, че не се шегува, той зареди пушката си. Бавно отворих прозореца и им подадох паспорта си. Мъжът го грабна и го предаде на другия до него, без да престава да ме държи на мушка. Изведнъж се чу глас, глас на жена. Групата се размърда. Видях Сара, която си проправяше път между мъжете, крещеше им, блъскаше ги, удряше оръжията им. После взе паспорта ми и ми го върна, продължавайки да ругае нападателите ми. Накрая мъжете се разотидоха, като мърмореха и тътреха крака. Сара се обърна към мен и каза на френски:

— Тук всички са малко изнервени. Преди седмица четирима араби убиха трима от нашите в един военен лагер близо до кибуца. Изкормили ги с вили, докато спели. Мога ли да се кача?

Десетина минути карах покрай езера с тъмни води, обрасли с високи треви. После внезапно се озовахме край друга долина и пред очите ми се разкри невероятна гледка.

Докъдето поглед стигаше се простираха обширни блата, изцяло покрити с накацали щъркели. Десетки хиляди бели оперения и остри клюнове. Дърветата се огъваха под тежестта им. Не се виждаше вода, а само мокри птичи тела, които бяха привели шии и лакомо се хранеха. Бързи, точни, щъркелите безпогрешно уцелваха и улавяха рибите с твърдите си като стомана клюнове. Не приличаха на елзаските — бяха мършави, почернели. Явно нямаха желание да приглаждат перата си или да вият гнезда. Единствената им грижа бе да стигнат до Африка в определения ден и час. От научна гледна точка наблюдавах нещо уникално, защото европейските орнитолози твърдяха, че щъркелите не ловят риба, че се хранят само с месо.

Слязохме от колата. Сара каза:

— Кибуцът на щъркелите. Всеки ден пристигат с хиляди. Събират сили за пустинята Негев.

Дълго наблюдавах птиците с бинокъл. Нямаше начин да видя дали някоя от тях е опръстена. След това седнахме на едно островче суха трева. Сара обгърна свитите си крака с ръце и облегна брадичка на коленете си. Не бе толкова красива, колкото ми се бе сторила. Лицето й бе прекалено сурово, сякаш изсушено от слънцето. Но в очертанията на очите приличаше на птица, а погледът й проникваше до дъното на сърцето ми.

— Идо идваше тук всяка вечер — продължи тя. — Събираше ранените или изтощени щъркели и ги лекуваше на място или пък ги носеше вкъщи. В гаража си бе обзавел нещо като болница за птици.

— Всички щъркели ли минават през този район?

— Всички без изключение. Заради развъдниците.

— Идо споменавал ли ви е за изчезването на тазгодишните щъркели?

Сара внезапно ми заговори на „ти“.

— Какво изчезване?

— Когато през пролетта са се завърнали от Африка, щъркелите са били по-малобройни от обикновено. Идо сигурно е забелязал това.

— Не е споменал нищо подобно.

Питах се дали и Идо като Райко си е водил дневник. Дали и той е работил за Макс Бьом.

— Говориш перфектно френски.

— Баба ми и дядо ми са родени във Франция. След войната не са пожелали да се върнат там и са основали кибуца Бейт Шехан. Аз винаги съм живяла тук, освен когато следвах в Тел Авив. Говоря иврит, френски и английски. Завърших физика през 1987 г. И всичко това, за да се озова отново в това блато, да ставам в три часа през нощта и да газя в смрадливата вода шест дни седмично.

— Искаш да се махнеш оттук ли?

— С какво? Тук всички печелим еднакво. Тоест не печелим нищо.

Сара ме покани да остана за вечеря. Седнахме в градината на къщата й. Не мислех за нищо, вкусвайки от сладостта на тези неочаквани приятни моменти.

Домакинята ми предлагаше от онези свръхтънки кръгли хлебчета с вкусна плънка. Ядях като невидял. Израелският хранителен режим напълно ми допадаше. Тук месото струваше скъпо и хората консумираха повече млечни продукти и зеленчуци. А и Сара бе приготвила ароматен китайски чай.

Беше на двайсет и осем години, имаше мрачни мисли и маниери на фея. Докато ми разказваше за Израел, нежният й глас контрастираше с отвратените й думи. Според нея израелската държава бе истинска военна лаборатория. Тук винаги били готови да измислят нов начин за подслушване или ново оръжие. Разказа ми и за живота си в кибуца, за тежкия труд, за това как се хранели заедно, а в събота имали събрания, за да вземат решения „задължителни за всички“. Спомена за завистта, досадата, глухото лицемерие на колективния живот. Сара беше болна от самота. Затова пък бе горда с добре развитото земеделие в кибуца, със сефарадския си произход, с куража на родителите си.