Жан-Кристоф Гранже - Полетът на щъркелите

— Екипите на „Единен свят“ бяха ли все още в областта през април?

— Мисля, че да.

— Те са разполагали с необходимите инструменти.

— На грешен път сте, Антиош. Лекарите от „Единен свят“ са свестни хора. Нищо не разбират от роми, но им помагат всеотдайно.

Станах. Джуров се измъкна от стола си и ми отвори вратата. В коридора, преди да се сбогуваме, се взря в мен и каза:

— Странно. Лицето ви ми говори нещо. Може би съм познавал някой от семейството ви, когато съм бил във Франция.

— Съмнявам се. Семейството ми никога не е живяло във Франция. А и родителите ми загинаха, когато бях на шест години. Нямам други роднини.

— Странно все пак.

Отворих вратата, за да не се наложи да му подавам ръка.

— На добър час, Антиош. Изследвайте си щъркелите и не се занимавайте с хората. Те не заслужават вниманието ви.

В девет и половина вечерта бях на Софийската гара с Марсел и Йета.

— Антиош… Антиош… Странно име за французин — възкликна Марсел. — Знаеш ли, че така се е наричал един древен град в Турция?

— Произходът ми е доста неясен — отговорих.

— Сега се нарича Антакие. След като така и така отиваш в Турция, защо не прескочиш до там? Намира се близо до границата със Сирия. В древността се е наричал Антиохия и е бил третият по големина град след Рим и Александрия!

Търсехме осемнайсети перон, откъдето щеше да тръгне влакът за Истанбул.

— Трябва да ти дам ключовете от колата — казах на Марсел. — Ще те помоля да я върнеш на агенцията.

— Няма проблем. Тъкмо ще покажа на Йета София by night!

Осемнайсети перон бе пуст. Влакът ми щеше да дойде чак след час. Забелязах двама мъже вдясно, зад някакви прашни вагони. Изглежда, че се бяха запътили към нашия перон, но не носеха багаж. Марсел каза:

— Ще се видим в Париж, през октомври, когато дойда във Франция.

След това заговори една циганка, която вече чакаше на перона с детето си. Оставих раницата си на земята. Нямах търпение да се настаня във влака и да обмисля наученото от Джуров.

Отново видях двамата мъже. По-високият носеше тъмносин анцуг от изкуствена материя. Щръкналите му коси изглеждаха като стъклени. Другият бе нисък и масивен с тридневна брада. Гадни мутри, каквито се срещат по всички гари. Марсел все още разговаряше с циганката. После се обърна към мен и обясни:

— Би искала да пътува в твоето купе. За първи път се качва на влак. Отива в Истанбул при семейството си.

Двамата мъже бяха на по-малко от петдесет метра от нас. Ниският се бе обърнал с гръб и сякаш търсеше нещо под шлифера си. Високият ни гледаше с трескав поглед. Бях се навел да вдигна раницата си, когато чух пукот. Миг по-късно се проснах на земята и извиках предупредително:

— Марсел!

Твърде късно. Куршумът бе разбил черепа му. Втори изстрел и писъкът на Йета проряза нощта. За пръв път чувах гласа й. Последваха четири приглушени гърмежа и Йета политна към релсите. Хвърлих поглед надясно — циганката се бе вкопчила в детето си с окървавени ръце.

Погледнах наляво — убийците тичаха приведени и се опитваха да ме открият. Мъжът с шлифера държеше автоматично оръжие със заглушител. Втурнах се в обратната посока и успях да стигна невредим до чакалнята. Огледах се. Нямаше и следа от убийците.

Изтичах до паркинга и скочих в колата. За късмет ключовете още бяха у мен. Потеглих рязко и натиснах газта. Не знаех къде отивам, но карах с пълна скорост. Все още виждах лицето на Марсел, превърнато в кървави парчета плът, окървавеното тяло на Йета върху релсите, циганката, прегърнала детето си. Червено, червено, червено.

Карах от пет минути, когато забелязах тъмна кола, която ме следваше неотлъчно. Завих наляво, после надясно. Колата не изоставаше. Движеше се със загасени фарове и с бясна скорост. На слабата светлина на един уличен фенер успях да зърна вътре двамата убийци. Високият шофираше, ниският не криеше оръжието си.

Свих наляво по дълга и пуста улица и натиснах газта. Преследвачите ми бяха все така след мен. Вкопчих се във волана и се опитах да събера мислите си. Авансът ми се топеше. Убийците се възползваха от правия път, за да ме притиснат отдясно. Рязко завъртях волана и успях да ги изтласкам. Вече карах с двеста километра в час. Внезапно пред мен се появи прелез, след който пътят се стесни. Сега имаше само едно платно. На първата пресечка свих вдясно и се залутах в лабиринт от улички. Минавах покрай тъмни павилиони и заспали влакове. Бях се озовал в складова зона без всякакво осветление. Загасих фаровете, напуснах пътя и спрях до една железопътна линия. Излязох от колата. На около триста метра смътно се очертаваше изоставен склад. Предпазливо приближих.