Жан-Кристоф Гранже - Полетът на щъркелите

— Красив глас, нали?

Милан Джуров стоеше в края на коридора. Марсел не ми беше казал, че докторът е джудже. Не от най-дребните — трябва да имаше метър и петдесет, но с характерните черти на нанизма. Главата му изглеждаше огромна, торсът му — масивен, а кривите му крака приличаха на клещи. Джуров продължи на безупречен френски:

— Това е Есма. Дивата на ромите. Първите бунтове в Албания започнаха на нейните концерти. Кой сте вие, господине?

— Казвам се Луи Антиош — отвърнах. — Французин съм. Марсел Минаус ме насочи към вас. Можете ли да ми отделите няколко минути?

— Заповядайте.

Последвах го. Преминахме през дневната. На телевизионния екран огромна рижа жена, облечена като селянка, пееше и се въртеше като пумпал. Гледката бе по-скоро нелепа, но музиката бе великолепна. Помещението бе пълно с роми, които пиеха, ядяха, смееха се.

Влязохме в кабинета на Джуров. Той затвори вратата и я закри с тежка завеса, която приглуши шума от съседната стая. Огледах се. Мокетът беше износен, мебелите изглеждаха като от картон. В единия ъгъл имаше желязна кушетка. До нея, върху стъклени полици — ръждясали хирургически инструменти. За миг ми се стори, че тук се правят незаконни аборти. Засрамих се от тази мисъл. Докторът бе лежал в затвора заради такива предразсъдъци. Милан Джуров бе просто ромски лекар, който лекуваше роми.

— Седнете — каза той.

Джуров бе преждевременно остарял човек на около четирийсет години. Правилни черти, изпъкнали зелени очи, очила с дебели рогови рамки, гъсти, метално-сиви коси. Излъчваше сила, неочакван динамизъм. Седна зад бюрото си и ме загледа очаквателно. Поздравих го за добрия френски.

— Следвал съм в Париж. В медицинския факултет на улица Сен-Пер. Но стига любезности, господин Антиош. Какво желаете?

— Дойдох да поговорим за Райко Николов, циганина, убит през април в сливенската гора. Знам, че вие сте правили аутопсия на трупа. Бих искал да ви задам няколко въпроса.

— От френската полиция ли сте?

— Не. Просто тази смърт изглежда свързана с едно проучване, което правя в момента. Не сте длъжен да ми отговаряте. Но нека ви запозная с моята история. Сам ще решите дали заслужава вниманието ви.

— Слушам ви.

Разказах му приключенията си — мисията, поверена ми от Бьом, смъртта на орнитолога, тайнственото му минало, двамата българи, които също вървяха по следите на щъркелите, присъствието на „Единен свят“…

Джуджето му слушаше мълчаливо. Накрая попита:

— И каква е връзката със смъртта на Райко?

— Райко е бил орнитолог. Следял е прелитането на щъркелите и може би е открил нещо. Нещо, което му е струвало живота. Вие сте правили аутопсията и вероятно можете да ми помогнете. За десет, дни изминах три хиляди километра. Остават ми още десет хиляди. Довечера в единайсет часа заминавам за Истанбул. Само от вас мога да науча още нещо тук, в София.

Джуров извади пакет цигари, предложи ми една, която аз отказах, запали с голяма хромирана запалка, после попита:

— Това ли е всичко?

— Не, доктор Джуров. В тази история има едно съвпадение, което като че ли няма нищо общо с щъркелите, но си остава тревожно — Макс Бьом е бил с присадено сърце, за което няма никакво медицинско досие.

— Знаех си — каза Джуров. — Явно са ви казали за откраднатото сърце на Райко и сте заключили, че става дума за търговия с органи или нещо подобно.

— Ами…

— Това са глупости. Вижте, господин Антиош, не държа да ви помагам. Но за да ми е чиста съвестта, ще ви дам някои сведения.

Джуров отвори едно чекмедже и извади няколко закачени с кламер листа.

— Това е докладът за аутопсията, която извърших на 23 април 1991 г. в гимнастическия салон в Сливен след четири часа работа. Дадох си труда да напиша доклада на български. Но и на есперанто да го бях написал, пак никой нямаше да го прочете. Вие не говорите български, нали? Ще ви го резюмирам.

Той свали очилата си и очите му като по чудо придобиха нормални размери.

— Най-напред ще ви запозная с контекста. На 23 април сутринта правех рутинната си обиколка в сливенското гето. Там ме откриха Коста и Мермет Николови — двама берачи, които добре познавам. Току-що бяха намерили трупа на Райко и бяха убедени, че е бил нападнат от мечка. Още щом видях тялото, разбрах, че случаят не е такъв. Раните бяха от два различни вида. Имаше наистина ухапвания от животни, но първоначалните рани бяха нанесени с хирургически инструменти. Впрочем наоколо имаше прекалено малко кръв. Като се имат предвид нараняванията, Райко би трябвало да се къпе в кръв. А не беше така. Пък и тялото бе голо. Едва ли някое диво животно би си дало труда да съблича жертвата си. Помолих двамата Николови да пренесат трупа в Сливен. Напразно търсихме болница. Накрая отидохме в гимнастическия салон, където можах да си свърша работата и да проследя последните часове на Райко. Ето, слушайте.