Жан-Кристоф Гранже - Полетът на щъркелите

В шест часа сутринта, в бледата зора на българското поле Марсел вече говореше, докато аз карах колата.

— Пътуващите цигани са най-бедните, най-нещастните. Но дори и уседналите непрекъснато пътуват. Номадството се е превърнало в начин на живот. Домът на рома винаги прилича на палатка — голяма стая, в която цялата мебелировка напомня обзавеждането на каравана.

Йета спеше на задната седалка. Беше 31 август. Оставаха ми само шестнайсет часа до отпътуването ми от България. Държах да се върна в Сливен, за да разпитам отново Марин и да прегледам местните вестници от 23 и 24 април 1991 г. Може би журналистите бяха открили някоя интересна подробност. Не вярвах особено да попадна на нещо, исках по-скоро да убия времето до срещата ми с д-р Джуров в края на следобеда.

От вестниците, които прегледах в местната библиотека, не научих нищо ново. След като напуснахме архива, седнахме в някакъв бюфет близо до Сливенската гара и пихме турско кафе, след което отново потеглихме, този път към гората и към поляната на Марин. Сега ромите бяха по-приветливи. Научих имената на жените: Султана — жената на Марин, Катя — жената на Коста, и Мариана — вдовицата на Райко.

— Бих искал да поговоря с този, който е намерил тялото на Райко — казах накрая.

Марсел направи гримаса, но въпреки това преведе молбата ми. Марин на свой ред ме погледна с отвращение, но повика Мермет — истински великан с матова кожа и блестящи коси, който нямаше никакво желание да разговаря. Мермет откъсна една тревичка и започна да я дъвче, като измънка няколко думи.

— Няма нищо за казване — преведе Марсел. — Целият род е обикалял из гората да търси Райко. Мермет е намерил тялото на едно място, където никой не ходи. Твърди се, че там има мечки.

— Къде по-точно? В храстите? На поляна?

Мермет отговори, Марсел ми преведе.

— На поляна. Тревата била много ниска, като смачкана.

— И на тревата не е имало никаква следа?

— Никаква.

— А наоколо? Следи от стъпки, от гуми?

— Не. Поляната е много навътре в гората. Кола дотам не може да стигне.

— А тялото? — продължих аз. — Как изглеждаше тялото? Имаше ли следи от борба?

— Трудно е да се каже — отвърна Марсел, след като изслуша Мермет. — Лежал е по гръб с ръце до тялото. Кожата му била нарязана във всички посоки. В областта на сърцето е имало дълбок кафяв прорез. Най-странно е било лицето му — като съставено от две различни части. Широко отворени, изпълнени със страх очи и затворена, спокойна уста.

— И това ли е всичко? Нищо друго ли не му е направило впечатление?

— Не.

Мермет помълча, подъвка тревичката, после добави:

— Предишния ден трябва да е имало силна буря. Защото всички дървета наоколо бяха полегнали.

— Последен въпрос. Райко споменавал ли ти е за нещо по-особено, нещо, което е открил? Не се ли боеше от нещо?

— Никой не го бе виждал от два месеца.

Записах всички тези подробности в тефтера си и благодарих на Мермет. Време бе да се връщаме в София, ако искахме да не изпуснем срещата с Милан Джуров.

По пътя Марсел не спря да говори за Джуров.

— Странен тип. Самотен циганин. Никой не знае откъде точно е дошъл. Говори прекрасно френски. Казват, че е завършил медицина в Париж. Появил се е на Балканите през седемдесетте години. Оттогава обикаля България, Югославия, Румъния, Албания и дава безплатни консултации. Лекува ромите с каквото може. Съчетава съвременната медицина с ботаническите знания на циганите. Обвиниха го, че прави нелегални аборти и на два пъти лежа в затвора. Чиста лъжа. Щом излезе от затвора, Джуров поднови обиколките си. Сред ромите Джуров е знаменитост, почти мит. Приписват му магически способности.

След час, към осемнайсет часа, стигнахме в София. Оставих Марсел и Йета на площад Народно събрание. Двамата имаха двустайно апартаментче наблизо. Марсел ми обясни къде живее Милан Джуров. Определихме си среща за двайсет часа — държеше да ме придружи до гарата — и се разделихме.

Прибрах се в „Шератон“, приготвих багажа си и уредих сметката.

Отново поех по булевард Руски, после по булевард Заимов. Карах дълго, докато стигнах до безличен комплекс. Докторът живееше в блок 3, вход В. Позвъних на вратата на апартамента му. Вътре дънеше музика. Позвъних пак. Накрая ми отвориха. На прага стоеше закръглена брюнетка, която ме пусна да вляза, след като казах името си и името на Джуров. Останах да чакам в тесен коридор, сред цяла армия обувки и под звуците на лудо надсвирващите се кларнет и акордеон, които акомпанираха на дрезгав женски глас.