Жан-Кристоф Гранже - Полетът на щъркелите

В плика, оставен ми от Бьом, имаше билет за влака София-Истанбул, както и разписанието — влакът за Турция тръгваше всяка вечер към единайсет часа. Швейцарецът бе помислил за всичко. Що за тип бе всъщност той? Сетих се за един човек, който можеше да ме осведоми по въпроса — Нели Бреслер. В края на краищата тя ме бе насочила към Бьом. Вдигнах телефона и набрах номера на осиновителката ми във Франция.

След десетина опита чух далечния звън на телефона, после още по-далечния глас на Нели.

— Ало?

— Луи е — казах студено.

— Луи? Момчето ми, къде сте?

Веднага разпознах мазния й, фалшиво приятелски тон, и целият се напрегнах.

— В България.

— В България! Какво правите там?

— Работя за Макс Бьом.

— Горкият Макс. Научих какво е станало. Но не мислех, че ще заминете…

— Бьом ми плати за тази работа. Затова спазвам ангажиментите си. Посмъртно.

— Можехте да ни уведомите.

— Ти трябваше да ме уведомиш, Нели. (Говорех й на „ти“, докато тя упорстваше да ми говори на „ви“.) Кой беше Макс Бьом? Какво знаеш за работата, която ми възложи?

— Но, момчето ми, тонът ви ме плаши. Макс Бьом беше обикновен орнитолог. Запознахме се на един колоквиум. Знаете, че Жорж се интересува от тези въпроси. Освен това Макс беше пътувал много. Ние бяхме ходили в същите страни и…

— Като например в Централноафриканската република? — прекъснах я аз.

Нели направи пауза, после отговори по-тихо:

— Като Централноафриканската република, да…

— Какво знаеш за задачата, която смяташе да ми възложи?

— Нищо или почти нищо. През миналия май Макс ни писа, че търси студент за кратка мисия в чужбина. Ние, естествено, се сетихме за вас.

— Знаеше ли, че мисията е свързана с щъркели?

— Да, доколкото си спомням.

— Знаеше ли, че е рискована?

— Рискована ли? Господи, не.

Смених темата.

— Какво знаеш за Макс Бьом, за семейството му, за миналото му?

— Нищо. Макс беше много самотен човек.

— Говорил ли ти е за жена си?

— Много малко.

— А за сина си?

— Син? Не знаех, че има син. Не разбирам въпросите ви, Луи.

— Последен въпрос, Нели. Знаеше ли, че Макс Бьом е бил с присадено сърце?

— Не. (Гласът на Нели трепереше.) Знаех само, че страда от сърце. Умря от инфаркт, нали? Луи, пътуването ви е излишно. Всичко свърши…

— Не, Нели. Напротив, всичко една започва. Ще ти се обадя пак.

— Луи, момчето ми… Кога се връщате?

— Не знам, Нели. Целуни Жорж. И се пази.

Затворих. Винаги се разстройвах, когато говорех с нея.

Нели явно не знаеше нищо. Бреслерови бяха твърде богати, за да бъдат непочтени.

Беше осем часът вечерта. Изпратих факс до Ерве Дюмаз, в който му описвах ужасяващите открития от деня. Накрая му обещах да проведа собствено разследване за миналото на Макс Бьом.

Същата вечер Марсел реши да ни заведе с Йета на ресторант. Беше странна идея след онова, което преживяхме. Но Минаус обичаше контрастите — твърдеше, че имаме нужда да се поразсеем.

Ресторантът се намираше на булевард Руски. Седнахме на втория етаж в дълго помещение с отворени прозорци, които гледаха към широкия булевард. Миризмите на печено месо, които достигаха дотук, не ми вдъхваха доверие. Огледах се — ламперии, кафяв мокет, медни лампи. Взех преведената на английски карта, докато Марсел съставяше менюто на Йета. Така и не разбрах какво свързваше тези две странни птици — французинът с дългата брада и острия череп и циганката с личице на таралеж и уплашен поглед. От предната вечер насам не бе проронила и дума.

После дойде келнерът и започнаха трудностите. Нямало шопска салата. Нито кьопоолу. Нито дори туршия. Да не говорим за риба. Раздразнено попитах какво всъщност има. „Само скара“, отговори келнерът на български с неприятна усмивка. Поръчах си гарнитура за пържола — зелен фасул и картофи, като специално уточних, че не искам месо.

След половин час зеленчуците ми пристигнаха. До тях в чинията лежеше едва запечено кърваво парче месо. Сграбчих сервитьора за реверите и му наредих да отнесе обратно чинията. Той ме блъсна и започна да ругае. Скочих. Бях като луд, треперех от главата до петите. Сигурно щяхме да се сбием, ако Марсел не ни бе разтървал.

Сервитьорът отнесе чинията, като псуваше през зъби, а аз излязох на балкона да се успокоя.

Оттук се виждаше Народното събрание и голяма част от меко осветения град. София е построена в долина и оградена от планини, които вечер придобиват нежно син цвят. Самият град, сякаш съсредоточен в себе си, гордо се възправя в сърцето на Балканите със своите червено-кафяви сгради и белосани огради. Бях изненадан от неговата жизненост, от разнообразието му, което не отговаряше на клишетата за източните страни. И тук, разбира се, имаше сиви блокове, празни магазини и опашки по бензиностанциите, но имаше и светлина, въздух, нега и лудост. Неравният релеф, оранжевите трамваи, разноцветните магазинчета придаваха на града вид на странен лунапарк, в който забавленията предизвикват едновременно смях и безпокойство.