Жан-Кристоф Гранже - Полетът на щъркелите

Това е цялата история, Луи. Тя изяснява някои неща, но далеч не всички. Така например след смъртта на Ирен следите на Филип се губят. Загадката с трансплантацията остава неразбулена. Знаем може би само кога е извършена — през есента на 1977 г. Престоят в Женевската клиника е измислен. Бьом не фигурира в нито един швейцарски архив от последните 20 години.

Остава диамантената следа. Убеден съм, че Бьом е натрупал богатството си от търговия с диаманти. И много съжалявам, че пътуването ви няма да ви отведе в ЦАР, за да разгадаете тайната. Може би ще откриете нещо в Египет или в Судан? Аз лично излизам в отпуск от 7 септември. Смятам да отида в Анверс и да посетя диамантената борса. Сигурен съм, че там ще науча нещо за Макс Бьом. Размислете върху информацията, която ви изпращам, и ми се обадете при първа възможност.

Докато четях, се опитвах да вместя в пъзела онова, с което разполагах — снимките. На Ирен и Филип Бьом, на сърцето На Бьом и главно — на осакатените черни тела.

Дюмаз не знаеше още нещо — добре познавах историята на Централноафриканската република и името на лейтенанта на Бокаса Ото Кифер ми бе известно. Този безмилостно жесток чешки емигрант се славеше с методите си на сплашване. Той слагал граната в устата на непокорните и я взривявал, ако откажели да говорят. Заради тази техника му бяха измислили гротескния прякор Чичко Граната. Явно Бьом и Кифер не се различаваха по садизма си — единият прерязваше сухожилия, другият взривяваше гранати.

Загасих лампата, но въпреки умората ми сънят не идваше. Свързах се с центъра Аргос и маршрутът на щъркелите отново се появи на екрана на компютъра ми. Имаше нещо ново — в България се бе появил първият щъркел. Бе кацнал в равнината близо до Сливен, града на Райко Николов.

— Всичко се променя в София. Дошло е времето на „великата американска мечта“. Тъй като европейското бъдеще им се вижда твърде далечно, българите се обръщат към Съединените щати. За американците дори визите са безплатни, представяш ли си! А само преди две години наричаха България шестнайсетата съветска република.

Марсел Минаус говореше разпалено, раздвоен между иронията и раздразнението. Беше десет часът сутринта. Движехме се по подбалканския път. Покрай нас се стелеха полета с необичайно красиви цветове: ярко жълто, пастелно синьо, бледо зелено. Преминавахме покрай селца с малки белосани къщи.

Марсел бе взел Йета, своята „годеница“ — една дребна и закръглена циганка, която не беше вече в първа младост. Имаше буйни сиви коси, остро личице и черни очи. Приликата с таралеж бе удивителна. Говореше само ромски и чинно седеше на задната седалка.

Марсел се зае да хвали Райко Николов.

— Райко е съвсем млад, но има изключителни качества. Вече започва да участва в международни симпозиуми. Но отказва да представя България. Българите са бесни.

— Той не е ли българин?

— Не, Луи. Ром е, циганин. И не от най-лесните. От семейство на берачи е. През пролетта ромите напускат сливенското гето и тръгват из горите да събират липов цвят, лайкучка, дренки и дръжки от диви череши.

Погледнах го учудено.

— Ама как, не знаеш ли? Отварата от черешови дръжки е много известен диуретик. Ромите снабдяват с билки българската фармацевтична промишленост, най-развитата в Източна Европа. Ще видиш, невероятни са. Хранят се с таралежи, видри, жаби, коприва, див киселец… С всичко, което им предлага природата. Поне от шест месеца не съм виждал Райко.

След това Марсел започна да ми разказва вицове за албанци. На Балканите албанците са това, което са белгийците в Западна Европа. Славят се със своята наивност и глупост и често са герои на анекдоти.

— Една сутрин в „Правда“ се появява съобщение: „По време на морски маневри тежка злополука унищожи половината албанска флота — повредено е лявото гребло.“

Марсел се позасмя, после продължи:

— Ето един друг. Албанците ще изстрелват в космоса ракета с куче на борда в сътрудничество с руснаците. В един момент в Москва се получава телеграма: „Кучето осигурено. Чакаме ракетата.“

Избухнах в смях. После лингвистът се впусна във възторжено описание на циганската кухня (смяташе да отвори цигански ресторант в Париж). „Ключът“ към нея бил таралежът. Ловели го вечер, убивали го, после го надували, за да извадят по-лесно бодлите. Бил великолепен, сготвен със зуми, вид брашно, после нарязан на шест еднакви парчета.

— Значи да си отваряме очите, може да уловим някой — отбелязах.