Жан-Кристоф Гранже - Полетът на щъркелите

Сара се върна — носеше меден поднос, върху който бе поставила метален чайник, малки чашки и чинийка с бисквити. Седна на ръба на леглото и наля чая по ориенталски, като държеше чайника високо над чашките.

— Луи — каза тя, — мисля си, че си на грешен път.

— Какво имаш предвид?

— Птиците, миграцията, орнитолозите. Става дума за убийства. Никой не убива заради птици.

Вече бях чувал това. Възразих:

— В тази история, Сара, има само една връзка — щъркелите. Не знам къде ще ме отведат. Не знам и защо пътят им е осеян с убийства. Но в това насилие без граници трябва да има някаква логика.

— В това насилие има пари.

— Естествено — отвърнах. — Макс Бьом се е занимавал с незаконна търговия.

— Каква?

— Още не знам. Диаманти, слонова кост, злато? Във всеки случай, африкански богатства. Дюмаз, швейцарският инспектор, който работи по случая, е убеден, че става дума за скъпоценни камъни. И мисля, че е прав. Бьом едва ли е търгувал със слонова кост, след като се е бунтувал срещу изтребването на слоновете в Централна Африка. Колкото до златото, по пътя на щъркелите то не е много. Остават диамантите — в Централна Африка, в ЮАР… Макс Бьом е бил инженер и е работил в мини. Само че се е пенсионирал още през 77-а и вече не е стъпил в Африка. Занимаваше се само с щъркели. Не знам, Сара, наистина.

Сара запали цигара и сви рамене.

— Сигурна съм, че имаш някакво предположение.

Усмихнах се.

— Имам. Смятам, че търговията продължава и щъркелите са нещо като куриери. Пратеници, ако щеш. Като пощенските гълъби. Смятам, че пренасят съобщението си в пръстените.

— Какви пръстени?

— В Европа орнитолозите слагат на краката на птиците пръстени, върху които са отбелязани датата и мястото на раждането или датата и мястото на залавянето, ако са диви птици. Но мисля, че пръстените на Бьом разказват друга история.

— Каква?

— Нещо, заради което си заслужава да се убива. Райко го беше открил. Брат ти също, струва ми се. Идо дори е разбрал за какво точно става дума. Оттам и надеждата му да забогатее.

Сара не каза нищо. За миг помислих, че напълно ме е забравила. После стана.

— Луи, в момента проблемите ти не са в небето. Гледай си по-скоро в краката. Ако продължаваш да хвърчиш из облаците, ще те убият като куче.

Сара обу дънките си и облече фланелка.

— Ела с мен.

Излязохме в градината, където Сара се спря между къщата и гаража на Идо. Отмести клоните на едно маслиново дърво и отдолу се появи прашно платнище.

— Помогни ми.

Издърпахме платнището. През деня сигурно бях минал отгоре му поне десет пъти. Сара повдигна дъската на скривалището и пред очите ми се разкри истински арсенал. Бойни карабини и ножове, сандъци с боеприпаси.

— Складът на семейство Габор — каза Сара. — Винаги сме имали оръжие, но Идо се снабди с още.

Коленичи и издърпа прашен сак за стикове за голф. Изтупа го и го напълни с оръжие и муниции. След това ми подаде един автоматичен пистолет.

— Това е глок 21, австрийско оръжие. Стреля с четирийсет и пет милиметрови куршуми. По-добро е от берета.

На другата сутрин станахме в три часа. Мълчаливо изпихме чая си. Навън се чуваха тежките стъпки на жителите на кибуца. Сара не пожела да я придружа до развъдниците. Младата еврейка не можеше да афишира връзката си с гой. Целунах я и поех по обратния път, към летището „Бен Гурион“.

Чакаха ме близо триста километра път. Карах бързо. В околностите на Наблуз се сблъсках с другата израелска действителност. Полицейска проверка. Паспорт. Разпит. Пред дулото на бойните карабини отново разказах историята си. „Щъркели? Какво искате да кажете?“ Отговорих на въпросите им. Гледаха ме недоверчиво. Накрая извадих снимките на Бьом и им показах черно-белите птици. Войниците избухнаха в смях. Засмях се и аз. Предложиха ми чай, който набързо изгълтах и потеглих. Обливаше ме студена пот.

В осем сутринта проникнах в складовата зона на летището, където бе разположена лабораторията на Йосе Ленфелд. Той ме чакаше пред входа и нетърпеливо крачеше напред-назад.

Директорът на Обществото за опазване на природата бе истински феномен. Поредният. Но колкото и да крещеше (най-вероятно за да надвика бученето на самолетите), колкото и бързо да говореше на ръбатия си английски, въпреки че бе нахлупил еврейската си шапчица накриво и се държеше като арабски каид, Йосе Ленфелд не ме впечатли. Вече нищо не ми правеше впечатление. Този дребен човек с посивели коси, вторачен в заниманията си като жонгльор в бухалките си, трябваше преди всичко да отговори на въпросите ми — бях се представил като журналист — и толкова.