Жан-Кристоф Гранже - Полетът на щъркелите

Инспекторът въздъхна.

— Въоръжен ли сте?

— Не. Но тук, в Израел, не е трудно да си набавя този вид стока.

Дюмаз не каза нищо. Чувах ускореното му дишане.

— А при вас, какво ново?

— Нищо съществено. Все още се занимавам с миналото на Бьом. Засега виждам само една връзка — диамантените мини. Първо в ЮАР, после в Централна Африка. Проучвам. По другите линии — никакъв резултат.

— Какво открихте за „Единен свят“?

— Нищо. Организацията има безупречна репутация. Управлението й е прозрачно, дейността й е полезна и призната от всички.

— Откъде се е взела тази организация?

— Основана е в края на седемдесетте години от Пиер Доано, френски лекар, установил се в Калкута, в Северна Индия. Занимавал се е с бедните, с прокажените, с болните деца. Изградил е диспансери покрай тротоарите, които са станали много популярни. Започнали да говорят за него. Славата му се разнесла и други западни лекари дошли да му помагат, после заприиждали дарения. Така били излекувани хиляди мъже и жени.

— После?

— По-късно Доано създал „Единен свят“ и някакъв Клуб 1001 с около хиляда членове — известни личности, предприятия и пр., — всеки от които внесъл по десет хиляди долара. Общата сума — повече от десет милиона долара — е депозирана в банка, така че всяка година носи значителна лихва.

— В какъв размер?

— Достатъчен, за да покрие разходите на „Единен свят“. Така дарителите са сигурни, че парите им отиват за социално слабите, а не за построяване на луксозни административни сгради. Всичко е съвсем открито и тази прозрачност е допринесла много за успеха на „Единен свят“. Днес организацията има медицински центрове по целия свят и разполага с истинска хуманитарна армия.

По линията се чуваше пукане.

— Можете ли да ми намерите списъка на тези центрове?

— Разбира се, но не виждам какво…

— А списъка на членовете на клуба?

— На грешен път сте, Луи. Пиер Доано е знаменитост. Миналата година за малко не получи Нобелова награда за…

— Ще ми го намерите ли?

— Ще опитам.

Отново пукане.

— Разчитам на вас, Ерве. Ще ви се обадя утре или в други ден.

— Как да се свържа с вас?

— Аз ще ви търся.

След това набрах номера на Вагнер. Германецът се зарадва, като ме чу.

— Къде сте? — възкликна той.

— В Израел.

— Чудесно. Видяхте ли щъркелите?

— Чакам ги тук, в Бейт Шехан.

— При развъдниците?

— Именно.

— Видяхте ли ги в България и на Босфора?

— Не съм сигурен. Видях едно ято да прелита над Босфора. Беше фантастично. Улрих, не мога да говоря дълго. Имате ли нови локализации?

— Пред очите ми са.

— Казвайте.

— Най-голяма е първата група. Вчера е прелетяла над Дамаск и сега се отправя към Бейт Шехан. Мисля, че утре ще ги видите.

— А западните?

— Момент… Най-бързите са над Сахара и скоро ще стигнат до Мали, в делтата на Нигер.

Записах и тази информация.

— Много добре — заключих. — Ще ви се обадя след два дни.

— Къде сте, Луи? Може би бихме могли да ви изпратим факс. Тук имам някои статистики…

— Съжалявам, Улрих, тук няма факс.

— Звучите малко особено. Всичко наред ли е?

— Всичко е наред. Радвам се, че ви чух.

Накрая се обадих на Йосе Ленфелд, директора на Обществото за опазване на природата. Йосе говореше английски с каменист акцент и така викаше, че слушалката ми се тресеше. Усетих, че и този орнитолог ще се окаже „рядък екземпляр“. Уговорихме си среща — в осем и половина на другата сутрин на летището „Бен Гурион“.

Надигнах се, схрусках няколко питки в кухнята и отидох да разгледам работното помещение на Идо в градината. Не бе оставил никакви бележки, никаква статистика, никаква информация. Само инструменти и превързочни материали като онези, които открих у Бьом.

Затова пък попаднах на пералната машина. Докато тя въртеше дрехите ми, аз спокойно продължих да ровя. Не намерих нищо повече. Денят решително не беше плодоносен. Но в момента имах само едно желание — да видя отново Сара.

Час по-късно простирах прането на слънце, когато Сара се появи между две ризи.

— Свърши ли работният ден?

Вместо отговор Сара ми намигна и ме прегърна.

Навън бавно се смрачаваше. Сара се отдръпна от мен. По гърдите й се стичаше пот. Тялото й бе дълго и стегнато, кожата й бе матова, прегоряла, изсушена.

— Ще пиеш ли чай?

— С удоволствие.

Тя стана и отиде да направи запарката. Желанието, което изпитвах към нея, бе неугасимо. След два часа в леглото все още не можех да се отпусна. Не ставаше дума за наслада или удоволствие, а за някаква алхимия на телата, на които сякаш бе отредено да горят едно за друго. Вечно.