Север Гансовски - Черният камък

Подухна нощен ветрец, над източния край на планините надничаха звезди. Ще трябва да си сложа сакото — нещо съм простинал, леко ме тресе.

Изведнъж чух зад гърба си рязко изсвирване. Инстинктивно се обърнах и успях да забележа как на две крачки от мен нещо се удари в утъпканата пътека и отскочи.

Кой ли се шегува, мисля си, кой посяга на творческото спокойствие на известния столичен художник, члена на разни комисии? Надигнах се и макар долината да е като на длан, не видях никой.

Отидох до къщата, запалих газената лампа „Мълния“ и гледам в тревата до пътеката някакъв черен камък, голям колкото орех. Вдигнах го и веднага го изтървах, защото беше горещ. От удара в земята камъкът се беше пукнал и сега, когато го хвърлих, се разцепи на две.

Метеорит!

Спомням си, че щом ми хрумна тази мисъл, аз веднага погледнах към небето, а после присвих глава от страх, защото очаквах, че в същия миг оттам ще падне още нещо. После все пак ми дойде на ум, че метеоритите са рядко срещано явление, аз се изправих и се изсмях на глупостта си. Взех по-голямата част и я изстудих, като я прехвърлях от ръка в ръка. Външната страна на метеорита беше разтопена и сякаш лакирана с тъмен лак, на мястото на счупеното камъкът също беше черен, но по-матово.

Това приключение доста ме развесели. Казах си, че все пак съм щастливец. Не само известността, всеобщото уважение, печалбите, но и такива случаи като перлата (бях намерил доста голяма перла в консерва от миди) или този гост от Космоса, паднал право пред краката ми. Не, в мен има нещо необяснимо. Реших за награда да си направя малка ваканция — утре ще сляза до градчето на стоп, ще отида до Алма Ата, за да занеса небесния пратеник в университета.

Но утрото беше прекрасно, молбертът те зове, а ръката сама посяга към палитрата. Разсъдих, че щом камъкът е стигнал до Земята, няма за къде да бърза. През целия ден работих, при залез слънце извадих метеорита от шкафа просто да го погледна и се убедих, че не съм забелязал най-главното. Това не е обикновен метеорит. Средата на по-големия отломък се отличава от останалата част. Тук камъкът има жълтокафеникав оттенък и е лепкав. От училищния курс по астрономия си спомнях, че метеоритите биват железни, каменни и железно-каменни, но никога не е падал метеорит с мека сърцевина. Значи, пред мене е нещо, имащо голяма научна стойност. Какво пък, още по-добре, и почестите ще са по-големи.

Легнах на койката и се замислих колко странно е устроена Вселената. Някъде от друга звездна система, а може би и от друга Галактика е тръгнал този камък, след това е изминал милиарди километри сред черната пустота, където само някой рядък атом на водорода е отскачал изплашено настрани, едва към финала на безкрайното си пътуване е видял синята планета и всичко това, за да се успокои най-сетне в моя шкаф. Ако камъкът се бе отклонил дори и на милиметър там, далеч, можеше да полети към чужди съзвездия, ако се бе отклонил на милиметър вече в земната атмосфера, можеше да ме чукне по тила и ето че Московската организация на Съюза на художниците щеше да се лиши от един свой член. Беше странно, че толкова далеч зародило се развитие можеше да повлияела доста конкретна ситуация тук, на Земята. Разбира се, аз знаех, че на Земята всяка причина е само следствие от по-ранна причина, че всяко начало е относително, а всеки край — условен. Разбирах, че момичето, което седи и пие коктейл в кафенето на хотел „Младост“ в Москва, би трябвало да благодари за своето съществуване на онзи закачлив поглед, конто преди три хиляди години младата египтянка е хвърлила на младия овчар, полудивия чуждоземен гиксос. Но все пак в камъка имаше нещо особено. Та той може би е започнал своя полет, когато на нашата планета още не е имало нито хора, нито въобще живот, и е прелетял такъв път, какъвто е трудно да си представим.

Обзет от тези мисли, взех да задремвам, като си обещах утре непременно да сляза в града. Но бе минало по-малко от час и в очите ми взе да просветва, а когато се събудих, видях, че стаята от време на време се осветява от виолетова светлина, сякаш при електрожен заваряване. Станах и се приближих до прозореца. Небето бе кръстосано от мълнии, гърмеше така, сякаш кънтят напред-назад товарни влакове. Отвън се чува някакво почукване — сигурно вятърът е обърнал статива.

На сутринта отварям вратата и не виждам дори близките планини. Всичко е скрито от завесите на дъжда. Какво да се прави. Зареждам печката, добре, че имам поне сухи вършини във втората, празната стая, как да е изкарвам до обед.