Север Гансовски - Черният камък

На времето завърших Суриковския живописен институт и добре се специализирах по пейзажите. Спомням си, че названията ми бяха все еднотипни: „На открито“, „На почивка“ или още някъде. Винаги рисувах тревата зелена, а небето синьо. И моите „простори“ се разграбваха. Вземаха ги богати клубове, дворци на културата, новопостроени хотели. Даже през един сезон четири мои платна висяха в различни павилиони на изложбата на достиженията на народното стопанство. Толкова се бях специализирал, че за половин месец можех да нарисувам картина с размери три на два метра, при това напълно професионално. Не си знаех парите и с жената се чудехме какво да ги правим. Ако в едната стая виси кристален полилей за хиляда и двеста, в другата ще сложим за две. Познати си купили цветен телевизор, ние търчим да питаме няма ли някъде пробна серия стереотелевизори. Бях си направил ателие със специално хранилище за брезовите дърва, необходими за камината. Бях, разбира се, член на Съюза на художниците, все заседавах в разни комисии. Участвувах в три всесъюзни изложби, да не говоря за републиканските. Имах дори самостоятелна изложба — рецензентите писаха, че „младият художник има тънък усет за красотата на родната природа“. Бяхме неколцина такива „разтропани“, „перспективни“. Винаги имах работа, поръчки. Ако се срещнем някъде случайно, всеки се чуди с какво да се похвали. Ти си се върнал от Япония, аз пък заминавам за Австралия. Ти имаш три договора, аз пет. И за друго си говорехме — в кои ресторанти на Монмартър готвят най-вкусно. Смяташе се малко неудобно да говорим за Парижката Света Богородица — това беше разговор за неудачниците, които само веднъж бяха излизали зад граница.

И ето в един прекрасен ден аз изведнъж решавам, че няма да е зле да разширя номенклатурата на изделията си. Всички наоколо взеха да ме гледат накриво — все се повтаряш. Дотогава рисувах равнинни руски простори, с брезички, а защо да не опитам, да кажем, планински? Речено-сторено, вземам творческа командировка до Алма Ата. Такси, стремителният „Ту“ се засилва по бетонната писта, удобно кресло, на масичката — изпотена бутилка бира и отново гладкият бетон. Кацаме. Вие знаете колко бързо се изминават хиляди километри. Първия ден се разхождах из града, на втория отидох в републиканския отдел на съюза. Художниците са задружен народ — щом ми е нужен простор, те ми препоръчат една самотна колиба на склона на Ишта — Алатау, която принадлежи на художествения фонд. Тук в разговора ни се намеси един весел, скулест маестро, който случайно беше надникнал в стаята — по една случайност той отивал натам и можел да ме закара. Веднага всичко се нареди бързо и удобно. В дома на скулптора (маестрото излезе скулптор) хапнахме набързо, напълнихме багажника от гастронома, метнахме на задната седалка вещите от хотела. Скоро свършват белите градски квартали, покрай нас бягат обрасли с гори планини, сменят ги полегати хълмове с храсти, после идват по-равни плоскогория и глинени бели селища. Всяко нещо има своя красота, подчертана от бързото движение, то се открива и изчезва, без да те умори или омръзне. У дома, в Москва, аз също имам кола, тъй че не се чувствувам случаен, непознат пътник, седнал да скулптора, при това, въпреки демократизма си, разбирам, че и двамата принадлежим към онези представители на човечеството, които по силата на таланта си, на енергията си са предопределени от съдбата да износват каучука на гумите, да горят повече бензин от обикновените хора.

След три часа отново хапваме в едно градче, разположено в подножието на високи диви планини, обаждаме се на председателя на колхоза, който е приятел на скулптора. Той веднага ни намира коне и момче водач. Алмаатинският ми благодетел иска лично да види как ще се устроя и ме изпраща до мястото. Построената в края на миналия век колиба се оказва каменна къщичка с две стаи, измазали грижливо отвътре, с решетки на прозорците. За нея Художественият фонд е пожертвувал едно кюмбе и старинна медна тенджера. Тук има маса, шкаф, столове и койка. В долината е просторно, над главата ти е огромното небе, от трите страни са зелените склонове на хребета, а на четвъртата весело скача между гранитните канари чистата, звънлива рекичка Ишта.

Прегърнахме се със скулптора, сложих на полиците в шкафа юфката, консервите, кафето. Сложих пред къщата статива си, а на палитрата изстисках повече синьо и зелено.

Но ето че веднъж късно вечерта — беше някъде към края на юли — си бях седнал на открито след тежкия ден. В задната стая на колибата имаше вече петнадесетина хубави етюда и един, на който разчитах особено много. Той представляваше самотна залюляла от вятъра брезичка на ръба на пропастта. В картината се усещаше тънък намек за модното „отчуждение“, а в синьото небе наоколо и в бягащите облаци се чувствуваше оптимизъм. Накратко казано — дълбокомислено и непонятно. Вече съм се размечтал, представям си, че картината виси в изложбената зала на Московския съюз на художниците на Кузнецкия мост, представям си как хората гледат със зяпнали уста брезичката (трябваше да си я измисля, тъй като тук няма брезички). Питате защо? По простата причина, че сред нас, оперените и ловките, съществуваше такава завист, че за твоя успех най-добре свидетелствува силното огорчение на колегата. Ние желаехме тази досада повече, отколкото възхищението върху лицето на посетителите.