Кит Гарланд - Пленница на вятъра

Бяха посрещнати от лакей в ливрея, който ги въведе във фоайето и им съобщи, че ги очакват в салона. Николас плъзна ръка по гърба на Доминик и последва лакея. Спомените нахлуха с все сила в душата му. Дори миризмата на мястото бе същата. Където и да погледнеше, в съзнанието му изплуваха картини от детството му, макар че сега обстановката не му изглеждаше толкова внушителна и всяваща страх. Стрелна с поглед извитата стълба и площадката, където си бе играл под погледите на половин дузина поколения Ренълдс, които го гледаха строго от портретите на стената. Погледът му бе привлечен от огледалото над бюфета в преддверието. За пръв път бе видял Дженевив, застанала пред това огледало, да се любува на отражението си. Беше се свил на стълбите и я бе наблюдавал през колоните на парапета. Дори отекването на стъпките им по белия мрамор му напомняше за властната походка, с която графът се отправяше на вечеря. Но странно, спомените не бяха толкова болезнени, колкото бе очаквал, и къщата му се струваше някак си гостоприемна въпреки студенината на белия мрамор.

Вратите на салона бяха широко разтворени и Николас го видя — самия граф, заплашителния и високомерен, избухлив и властен филантроп Едмънд Търлестан. Беше висок, мускулест, с буйна бяла грива до раменете, облечен в пурпурен копринен халат, който падаше на меки гънки върху ботушите. Мъжът стоеше изправен пред камината, но се извърна рязко и впери пронизващ поглед в новодошлите. Николас забеляза, че очите му се задържаха малко по-дълго върху Доминик, но, по дяволите, нима можеше да го обвинява, че е любител на женската красота?

— Хоксмур.

Николас се скова пред високомерния тон на мъжа. В гърдите му се надигна негодувание. За пръв път от десетилетия погледите им се срещнаха и се кръстосаха.

— Сър, моята съпруга, Доминик. Тя…

Графът махна с огромната си длан.

— Знам коя е и какво е направила за мен. Благодарение на Бритълс всички в Лондон говорят само за нея. За мен е удоволствие, госпожо.

Търлестан протегна ръка, поклони се и галантно се усмихна. Навярно и на нея, както и на Николас, поведението му се бе сторило доста странно, защото тя се втренчи в него с разтворени устни. Изглеждаше така, сякаш усилено обмисляше нещо. Измърмори няколко думи, които съпругът й не чу ясно заради движението откъм прозореца, което привлече вниманието му. Една жена, красива, със сребриста коса и елегантно облечена в кремава коприна, стоеше до малката масичка и се взираше напрегнато в него. Едната й ръка, облечена в ръкавица, се бе вкопчила в ръба на масата, сякаш се боеше да не падне. Другата притискаше ленена кърпичка към гърдите й. Николас видя, че непознатата плаче. Никога не я бе срещал през живота си, но по начина, по който го гледаше, си личеше, че го познава, и то доста добре.

— Графиня Сейнт Леджър — тихо рече младият мъж. Тя притвори очи, извърна лице и Николас изгледа твърдо Търлестан. Усещаше как стомахът му се е свил на топка, но проклет да беше, ако разбираше защо.

— Седнете — покани го графът и посочи към изящното канапе.

— Не желая да сядам — остро отвърна Николас. Пръстите на Доминик стискаха ръката му. Търлестан впи поглед в него.

— Винаги си смятал, че ти знаеш най-добре, нали? Никога не си слушал никого, дори и когато беше малко момче. По дяволите, аз също мислех, че си само един донжуан. Изглежда и двамата сме грешили. — Търлестан вдигна брадичка и изправи рамене. — По дяволите, човече, не знам защо изобщо си решил да дойдеш тук! Разбирам чувствата ти към мен и не те обвинявам за тях. Но си помислих, че след като си решил да дойдеш… казах и на Кмелин… — Търлестан отмести поглед към графинята и чертите му болезнено се изкривиха. — Време е да узнаеш, Николас. Време е старият глупак да признае грешките си и да те помоли за прошка.

— Какво?

Търлестан се намръщи.

— Чу ме, по дяволите! Аз… — Гърдите на графа се издуха под бялата ленена риза, той се извърна рязко и изръмжа нещо под нос. Приближи към графинята и й заговори тихо. Тя сложи ръка на рамото му и го погледна в очите.

— О, Господи, Николас! — промълви Доминик до него. Николас я изгледа сурово.

— Какво?

Очите на Доминик се замъглиха.

— Нима не разбираш? Нима през цялото време никога не си заподозрял нищо?

Тихо жужене прозвуча в ушите на Николас. Звукът от движението на кръвта му. Някой го докосна леко по ръката и той рязко се извърна. Графиня Сейнт Леджър му се усмихваше.

— Съпругата ти забеляза приликата.