Джули Гарууд - Принцеса Алесандра

— Добър вечер, Колин. Радвам се да те видя отново.

Гласът й беше удивително привлекателен. Колин се опита да се съсредоточи върху думите й. Беше невероятно трудно.

— Отново? — попита той. О, Боже, колко дрезгав беше гласът му.

— Да, виждали сме се, когато бях съвсем малка. Ти ме наричаше „зверчето“.

Тази подробност го накара да се усмихне неохотно. Той нямаше никакви спомени от подобна среща.

— А ти наистина ли беше зверче?

— О, да. Казаха ми, че съм те ритнала — и то няколко пъти — но това беше много, много отдавна. Вече съм достатъчно голяма и мисля, че сега прякорът е неподходящ. Не съм удряла никого от години.

Колин се облегна на парапета така, че да премести тежестта от болния си крак.

— Къде сме се срещали?

— В дома на баща ти в провинцията. Заедно с родителите ми бяхме на гости, а ти се беше върнал от Оксфорд. Брат ти току-що се беше дипломирал.

Колин не помнеше нищо, но това не го учуди. Родителите му непрекъснато посрещаха гости, на които той почти не обръщаше внимание. Баща му беше прекалено добър и милозлив човек и в дома му обикновено идваха хора, изпаднали в беда, които търсеха помощта му.

Скръстила скромно ръце, тя изглеждаше много спокойна. И все пак Колин забеляза побелелите й пръсти, които очевидно стискаше или от страх, или от притеснение. Не беше толкова хладнокръвна, колкото й се искаше и той веднага усети уязвимостта й. И като се помъчи да намери начин да я успокои попита:

— Къде са родителите ти сега?

— Баща ми почина, когато бях на единадесет години, а майка ми умря на следващото лято. Сър, ще ми разрешите ли да ви помогна да съберете книжата си? — смени темата тя.

— Какви книжа?

Алесандра се усмихна очарователно.

— Тези, които изпуснахте.

Той погледна надолу и видя разпилените документи по стълбите. Почувствува се като пълен глупак, застанал там с ръка във въздуха. Колин се усмихна на собствената си разсеяност. „Не съм по-различен от Фленаган — помисли си той, — но той поне има приемливо извинение за глупавото си държание, защото е млад, неопитен и има още какво да научи.“

Но с Колин нещата стояха другояче. Той беше доста по-възрастен от прислужника си и по години, и по опит. Успокои се с мисълта, че тази вечер беше преуморен и сигурно това е причината да се държи като глупак.

Но тя наистина е дяволски красива. Той въздъхна дълбоко.

— Ще събера книжата по-късно — рече той и попита безцеремонно. — Защо всъщност си тук, принцесо?

— Брат ти и жена му са болни. Аз трябваше да отседна у тях, но в последния момент се почувствуваха неразположени и ми беше наредено да дойда тук, докато те оздравеят.

— Кой ти нареди?

— Баща ти.

— И какво го е накарало да постъпи така?

— Той е мой настойник, Колин.

При тази новина, Колин не можа да скрие изненадата си. Баща му не беше споменавал, че има повереница, макар Колин да съзнаваше, че това не му влиза в работата. Баща му си имаше адвокат и рядко се доверяваше на синовете си.

— Да не би да си дошла в Лондон за сезона?

— Не — отвърна тя, — но очаквам с нетърпение да посетя някои от приемите и се надявам да разгледам забележителностите.

Любопитството на Колин се усили. Той пристъпи още една крачка към нея.

— Наистина не исках да те притеснявам — продължи тя. — Предложих да наема собствена къща или да отида в тази на родителите ти, но баща ти не искаше и да чуе за това. Каза ми, че не е съгласен. — Тя въздъхна дълбоко. — Опитах се да го убедя, но не можах да го придумам.

Милостиви Боже, каква чаровна усмивка, и заразителна при това. Той се улови, че й се усмихва.

— Никой не е в състояние да надприказва баща ми — съгласи се той. — Ти все още не си ми казала защо си тук.

— Не съм ли? Много е сложно. Преди не беше необходимо да идвам в Лондон, но сега…

Той поклати глава.

— Непълните обяснения ме вбесяват. Аз съм изключително прям — черта, която съм наследил от баща си, или поне така са ми казали. Възхищавам се пред честността, защото е рядко качество и докато си гостенка в моя дом бих оценил искрените отношения. Съгласна ли си?

— Да, разбира се.

Тя отново стисна ръце. Трябва да се е уплашила. Вероятно се е държал като грубиян. Само Бог знае, че се чувствува такъв. Съжаляваше, че тя се страхува от него, но все пак беше доволен, защото в крайна сметка успя да се наложи. Тя не възрази срещу неговото условие и не се опита да се преструва на свенлива. Той ненавиждаше фалшивата свенливост в жените.

С пресилено благ тон попита: