Джули Гарууд - Принцеса Алесандра

— Господи, бях забравил, че притежавам замък!

Алесандра се сгуши в съпруга си.

— Игуменката е успяла да освободи средствата от банката. Никога не съм се съмнявала в нейните възможности. Зная, че когато пожелае може да бъде невероятно последователна и настоятелна.

Колин видимо се зарадва. Никак не му се искаше генералът да отмъкне дори и частица от наследството на Алесандра.

— Дрейсън най-после ще престане да се безпокои — отбеляза той. — В момента, в който парите пристигнат в тукашна банка…

— За Бога, Колин, нима си въобразяваш, че игуменката ще ни изпрати средствата?

— Но аз си мислех…

Смехът на Алесандра го прекъсна.

— Какво ти е толкова забавно? — подразни се той.

— Да измъкнем парите от генерала не бе толкова трудно, но да се опитаме да убедим игуменката да отпусне средствата, едва ли ще е възможно.

— Но защо? — Колин все още недоумяваше.

— Защото е монахиня — отвърна Алесандра, — а игуменките умеят да изискват средства и да ги пазят. Не се отказват лесно от придобитото. Генералът изобщо не може да се мери с игуменката, а също и ти, мили съпруже. Господ е решил манастирът да получи тези средства. Освен това те са подарък, нали си спомнящ? Убедена съм, че монахините ще ги използват за добро. Дрейсък ще ми се цупи известно време, но после ще му мине.

Колин се наведе и целуна съпругата си.

— Обичам те, Алесандра!

Тя сякаш бе чакала точно тези думи, за да се възползва от тях.

— Навярно ме обичаш, но не толкова, колкото Натан обича Сара.

Колин бе крайно озадачен от думите й. Облегна се на единия си лакът, за да може да огледа израза на лицето й. Алесандра не се усмихваше, но в очите й проблясваше някакво дяволско огънче. Очевидно пак си беше наумила нещо.

— Защо ми казваш това?

Нито изръмжаването, нито намръщеният вид на Колин трогнаха Алесандра.

— Просто отново преговарям — поясни тя кратко.

— И какво желаеш този път? — попита Колин, като с труд сдържаше смеха си и едва успяваше да се смръщи.

— Ти и Натан бяхте решили да използвате кралския подарък за Сара и ми се ще да попитам… не, да поставя условие: да вземете точно толкова от моето наследство. Само така мога да се съглася, че всичко ще бъде справедливо.

— Алесандра…

— Моля те, не обичам да ме обиждат и пренебрегват — отсече тя.

— Обидена и пренебрегната? Откъде, за Бога, ти дойде наум такова нещо?

— Знаеш ли, много ми се спи. Помисли за справедливостта в моята молба и утре ми съобщи своето решение. Лека нощ, Колин.

Молба? Тази дума само предизвика насмешката на Колин. Тя бе поставила условие и това бе всичко. Колин знаеше, че Алесандра е решила всичко и бе твърде опърничава, за да приеме други версии. Нито пък щеше да се откаже от онова, което бе решила. От интонацията й Колин усети, че чувствата й по някакъв начин са били засегнати, щом тя употреби израза „обидена и пренебрегната“.

— Ще си помисля — обеща той.

Алесандра изобщо не го чу. Тя вече спеше дълбоко. Колин изгаси свещите, придърпа я нежно близо до себе си и минута по-късно също заспа.

Само един човек от цялото домакинство все още не спеше. Фленаган още шеташе долу — прилежно довършваше някои неща, които сестра му бе пропуснала. Фленаган бе твърде взискателен и притеснителен. Твърдо беше решил, че докато сестрите му не усвоят рутината на домакинската работа, той ще контролира най-внимателно и критично всяко извършено от тях нещо. Така щеше да бъде, докато не установеше, че неговите стандарти и изисквания са напълно задоволени.

Беше вече един след полунощ, когато той най-после приключи с почистването на салона и изгаси свещите. Тъкмо бе стигнал до фоайето, когато някой внезапно почука на вратата.

Поради късния час Фленаган не отвори веднага вратата, а най-напред надникна през страничния прозорец. Разпозна приятеля на своя господар и отключи вратата.

Морган Аткинс влетя в къщата. Преди Фленаган да обясни, че Колин и Алесандра са се оттеглили в покоите си, Морган избъбри:

— Знам, че е късно, но много спешно трябва да видя Колин. Сър Ричардс ще се появи след няколко минути.

— Но милорд вече спи — изрече със запъване Фленаган.

— Събуди го — нареди Морган. После изведнъж смени тона си и с по-мек глас обясни: — Моментът е критичен. Колин ще иска да разбере какво се е случило. Побързай, човече! Ричардс ще пристигне всеки момент.

Фленаган реши да не спори с графа. Вместо това се извърна и се заизкачва бързо по стълбите. Морган го последва. Фленаган бе останал с впечатлението, че графът ще изчака в кабинета. Той се обърна леко, за да го покани да седне в салона.