Джули Гарууд - Танц в сенките

Той не възрази и докато носеше първите две кутии в колата, тя пъхна в торбата си последните двеста страници, които й оставаха да копира и взе празната трета кутия.

Не й се наложи да се реди на опашка в магазина. Веднага щом влезе, клиентите побързаха да се отдалечат. Събраха се на групички и се взираха в нея, докато си шепнеха възбудено. Чу една жена да казва:

— Това е тя.

Джордан се насили да се усмихне и продължи забързано към копирната машина. Там имаше опашка — една жена и двама мъже, — но щом я зърнаха, побързаха да се разпръснат. Джордан се смути. Ноа намираше за забавно вниманието, което привличаше, но не и тя. В крайна сметка не бе сторила нищо лошо. Сподели го с него, когато се върнаха отново в колата.

— Около теб продължават да измират хора — изтъкна агентът.

— Само двама — въздъхна младата жена. — О, господи, чу ли какво казах? Само двама? Сякаш се радвам, че са само двама. Къде отиде човешкото ми състрадание? Доскоро не бях толкова безчувствена.

Тя свърши с отделянето на документите на професора от копията и му подаде оригиналите.

— Ще ги сложиш ли, ако обичаш, в празната кутия?

— Страх те е да отвориш багажника, нали?

— Разбира се, че не. Просто го направи, моля те.

Наистина не се страхуваше, каза си тя. Беше само малко изнервена. Напъха копията в торбата, остави я на пода и се облегна назад.

Изведнъж се почувства безкрайно уморена. Налегна я някакво отчаяние.

— Ник вече трябва да се е върнал в Бостън — рече тя, когато Ноа се върна в колата.

Преди да отговори, той завъртя ключа на стартера.

— Сигурен съм, че ще ти се обади, щом се прибере у дома.

— А когато го направи, ще му кажеш ли за Лойд? — попита Джордан, но сама си отговори: — Разбира се, че ще му кажеш.

— Не искаш ли да го правя?

— Нямам нищо против. Просто не ми се ще да се качи на първия самолет и да дойде тук. Освен това знам, че ще каже на останалата част от семейството, включително и на родителите ми, а те си имат…

— Достатъчно проблеми — довърши вместо нея Ноа. — Джордан, няма нищо лошо в това понякога да се тревожат за теб.

Тя не каза нищо. Вместо това се втренчи през прозореца в унилия пейзаж. Всички ливади бяха изгорени от слънцето и обрасли с изсъхнали бурени.

Какво бе дошла да търси в Серенити? Брат й и Ноа я бяха предизвикали да излезе извън своята зона на комфорт, но тя никога нямаше да им обърне внимание, ако не се чувстваше толкова неудовлетворена.

Животът й бе толкова подреден, така добре организиран… толкова спокоен и предвидим. Знаеше какво иска. Нещо разтърсващо и вълнуващо. Проблемът беше, че то не съществуваше. Поне за нея. Трябваше да се върне у дома и да прогони тези налудничави мисли. Животът й бе предначертан. Напълно изграден. С това бе свикнала и това бе всичко, от което се нуждаеше. Всичко щеше да си дойде на мястото, след като се прибере в Бостън.

Оставаше само един малък проблем.

Ноа забеляза обезсърченото й изражение.

— Какво има?

— Никога няма да се измъкна от този град, нали?

Професор Макена бе живял на тиха задънена улица, намираща се на километър и половина от главната улица на града. Мястото бе мрачно и неприветливо. Нямаше дървета, нито храсти или трева, които да смекчат грозотата на еднотипните къщи, повечето от които се нуждаеха от основен ремонт.

Началникът на полицията Дейвис ги очакваше. Ризата му бе влажна от пот, а когато Джордан и Ноа приближиха, той извади носната си кърпа и попи тила си.

— Отдавна ли ни чакаш? — попита Ноа.

— Не, само няколко минути, но е дяволски горещо. Извинете, мадам, че се изразявам така във ваше присъствие. — Джо отключи вратата. — Трябва да ви предупредя, че вътре е още по-топло. Макена е държал всички прозорци затворени, със спуснати щори и никога не е ползвал климатичната инсталация. Видях, че има такава, но не е била включвана. — Задържа вратата отворена и ги предупреди: — Внимавайте къде стъпвате. Някой вече е претърсил мястото.

Джордан едва не се задуши, когато влезе в дневната. Въздухът беше изпълнен с вонята на прегоряла риба, примесена с някаква металическа миризма.

Цялата къща бе разположена на площ от не повече от седемдесет и пет квадратни метра. Мебелировката бе оскъдна. До стената се виждаше диван със сива дамаска, толкова стар и разнебитен, че Джордан се зачуди дали професорът не го е намерил захвърлен на някой тротоар. Диванът бе с лице към широк прозорец, покрит с голям бял лист. Пред него имаше квадратна дъбова масичка за кафе, а отстрани се виждаше още една малка кръгла маса и лампа с прокъсан абажур. Върху кашон в ъгъла бе поставен стар телевизор марка „Филипс“.