Джули Гарууд - Венчило с дявола

Ала в същия миг спря като закована. Двамата воини, облегнати небрежно на полицата над камината, веднага привлякоха погледа й.

Джейми бе толкова смаяна, че не можа да го скрие. Това бяха най-огромните мъже, които някога бе виждали! Не можеше да откъсне поглед от тях. И първите думи, които се отрониха от устата й, никак не подхождаха на една дама.

— Мили Боже! — бе всичко, което успя да промълви.

Неволното й възклицание всъщност не бе по-силно от шепот, ала тя бе сигурна, че по-големият го чу.

Младото момиче не се осмели да направи реверанс, тъй като се страхуваше, че ще се просне по лице, ако опита. Пък и не можеше да откъсне поглед от по-високия от двамата мъже, който в момента се бе втренчил в откритите й колене.

Най-страшният мъж, който някога бе виждала!

Но какво пък толкова! Тя бе твърде ядосана, за да се страхува. И Джейми гордо вирна брадичка и срещна погледа на воина. Двамата се гледаха един дълъг миг, прел който тя очакваше да се посъвземе, ала внезапно осъзна, че докато продължава да се взира в него, никога няма да постигне този подвиг.

Най-накрая Джейми забеляза, че в голямата зала цари пълна тишина. Хвърли поглед през рамо и чак тогава видя сестрите си. И трите, строени в редица като осъдени, които чакат да ги пронижат със стрели.

В мига, в който улови съчувствения поглед на най-малката си сестра, Агнес цялата се разтресе и избухна в сълзи. Алис прегърна близначката си през рамо, за да я успокои. Ала усилията й се провалиха, тъй като и тя се разплака. След миг и двете момичета вече бяха изпаднали в истерия.

Мери стоеше до Агнес. Стискаше ръце и след като хвърли многозначителен поглед към Джейми, който означаваше „Мили Боже, само ги погледни!“, наведе глава към пода.

Нещо трябваше да се направи! Не биваше в никакъв случай да се позволи на близначките да посрамят семейството пред тези шотландци!

— Агнес, Алис, престанете! И двете сестри избърсаха очите си и се опитаха да се успокоят.

В този момент Джейми забеляза баща си. Той седеше край масата и си наливаше питие.

Очевидно тя бе тази, която ще трябва да поздрави гостите по цивилизован начин, както се изисква в един английски дом. Джейми много добре знаеше какви са задълженията й, ала въпреки това й се искаше да изкрещи на тези непознати, че са пристигнали с цели три дни по-рано.

Най-сетне благоразумието надделя. Пък и навярно двамата шотландци бяха твърде глупави, за да разбера колко недодялано и грубо се държат.

Джейми бавно прекоси залата и застана точно пред тях. Спомни си за кучетата едва когато чу ръмженето им и видя, че се зъбят на непознатите. Отпрати ги бързо махване на ръката, след което направи реверанс за да демонстрира положението си — тя бе господарката в този дом! Но щом сведе глава, един кичур от косата й падна върху лявото око и съвсем съсипа ефекта от надменния й поклон. Джейми отметна косата си и с опита да наподоби усмивка.

— Бих искала да поздравя и двама ви с добре дошли нашия скромен дом, тъй като изглежда никой друг от семейството ми не е в състояние да прояви подобна елементарна учтивост — започна тя леко надменно. — А освен това се надявам, че ще ни простите, задето не сме готови да ви приемем, но ако благоволите да си припомните, вие идвате с три дни по-рано и вероятно ще проявите снизходителност и не ще укорите липсата на приготовления от наша страна.

Докато траеше тази реч, тя бе забила поглед в ботушите си. Когато свърши, вдигна глава и припряно добави:

— Моето име е…

— Лейди Джейми. — Произнесе го по-ниският от двамата гиганти.

Джейми рязко се извъртя, за да погледне този, който бе заговорил. Той не изглеждаше толкова страшен като другия. Особено когато й се усмихна. Върху едната му прана се появи привлекателна трапчинка, а зелените му очи заблестяха дяволито.

Джейми моментално застана нащрек. Изглежда мъжът бе напълно щастлив, въпреки че Агнес и Алис продължаваха да плачат като малки деца. Може би, реши девойката, той бе твърде глупав, за да осъзнае какво разстройство бе причинил. Е, в това нямаше нищо чудно — нали беше шотландец.

— А как е вашето име, милорд? — студено попита тя.

— Даниел — отвърна той. — А той е Алек — лениво кимна към спътника си.

Изглежда усмивката на Даниел бе заразителна. Да, този мъж наистина бе доста очарователен, помисли си Джейми. Тя не можа да устои и също му се усмихна, въпреки че непознатият говореше толкова гърлено и така непоносимо сливаше думите, че тя едва го разбра.