Джули Гарууд - Бавно изгаряне

Дилън я разбра и се съгласи. Той се отправи на северозапад, като избягваше магистралата и караше по живописни тесни пътища. Не изглеждаше разтревожен къде ще прекарат нощта. Освен това не се безпокоеше, че бензинът им е на свършване.

— Няма да е добре да останем без гориво на някой затънтен път — обади се Кейт.

— Няма да е добре наистина — съгласи се той. Погледна я и попита: — Това тревожи ли те?

— Да.

— Добре, тогава ще спрем. Моля те, извади картата от жабката. Намери Бусайръс. Според табелата, която подминахме преди малко, се намираме на петнайсет километра от него.

Кейт не забеляза табелата. След като разгъна картата и провери за мястото, му обясни накъде да карат. Градчето беше сгушено в долина и според табелата в началото му в него имаше 828 жители.

Намериха един ресторант на главната улица. Колите паркираха под ъгъл спрямо тротоара. Дилън спря пред някаква железария. Изгаси двигателя и попита:

— Гладна ли си? Разбира се, че си — отвърна си сам, преди тя да каже нещо. — Аз умирам от глад.

Той проведе два телефонни разговора, докато тя опъваше краката си и опитваше да се отърси от неприятното чувство в стомаха. Не беше болна, но всеки път, когато се сетеше за роднините, започваше да й се гади.

Апетитът й се възвърна, когато влезе в ресторанта. Уханието на прясно изпечен хляб, канела и други по-силни миризми ги посрещна от входа и когато седнаха на една маса, Кейт вече се чувстваше гладна като вълк.

Собственикът бе отделил много време на декорирането на мястото и явно беше почитател на райетата. На прозорците имаше пердета на бели и жълти ивици. Покривките също бяха в бяло и жълто, както и столчетата край бара. Но този мотив не стигаше до сепаретата. Парчета непрозрачно тиксо скриваха скъсаните места по сините винилови седалки.

„Странно“ и „чаровно“ може и да бяха преувеличени описания на ресторантчето, но то попадаше в категорията на уютните заведения. На всяка маса имаше керамичен комплект за сол и черен пипер във формата на различни малки животни. Масата, която Дилън и Кейт си избраха, беше с черно-бели кравички.

Това, което не достигаше на ресторанта като обстановка, се компенсираше напълно от храната — вкусна и домашно приготвена. И двамата си поръчаха ястие със скариди и макарони, което вървеше с гарнитура от салата. Дилън изяде порцията си и половината от нейната.

Ресторантът беше празен, ако не се брояха сервитьорката и готвачът, които гледаха съсредоточено сапунения сериал на малък телевизор в далечния край на бара. Дилън се наведе напред, за да не го чуват, и каза:

— Обясни ми сега за невестулката и панделката.

Веждите на Кейт се събраха и тя поклати глава.

— Знаеш за заема, който майка ми е теглила. Освен другите неща е заложила и компанията ми.

— Да, и… — подкани я Дилън.

— Оказва се, че счетоводителят, който е управлявал финансите на майка ми, и неговата жена планират да придобият компанията ми веднага щом настъпи падежът на заема.

— Това какво общо има с панделките? — попита той.

Кейт му предаде наученото от Хейли и когато завърши разказа си, Дилън се облегна назад и остана мълчалив няколко минути. Беше дълбоко замислен и Кейт се досети, че анализира фактите и ситуацията.

— Мисля, че трябва да проверим много повече неща каза той накрая. Стана, хвана я за двете ръце и я дръпна да се изправи. Преди да си тръгнат от ресторанта, научиха къде се намира най-близката бензиностанция.

Докато той зареждаше, Кейт опита да се свърже с Джордан по телефона, но пак попадна на секретар. Остави й съобщение с молба да й се обади.

Щом се върна, Дилън гледа картата около трийсет секунди и каза:

— Добре, да тръгваме.

— Знаеш ли къде отиваме?

— Не искаш ли да те изненадам?

— Стига стаите да са чисти, друго не ме интересува.

— Не стаи, а стая, една. Ще спим в една стая.

Тя не възрази.

— Ще имам ли поне собствено легло?

— Ако искаш.

Ами ако не знам какво искам? — зачуди се тя. — Тогава какво? Замисли се за глупавото обяснение, че „станалото — станало и хайде да го забравим“, което му сервира, и съжали, че не държи устата си затворена.

— Ако държиш да се обадиш на някого, направи го сега, защото, като излезем от града, не искам да използваш мобилния си телефон.

— Защо?

— От предпазливост.

Обяснението не й каза много.

— Трябва да се обадя на Изабел и Кийра. Достатъчно дълго отлагах. Надявам се да попадна на телефонни секретари. Иначе ще трябва да навлизам в подробности, а нямам желание за това сега.