Джули Гарууд - Бавно изгаряне

Изабел не беше на себе си.

— Можеше да те убият. Защо трябва да правиш такива неща?

— Просто е била на неподходящото място в неподходящия момент — каза Кийра.

Изабел клатеше глава.

— Свършено е Кейт. Повече няма да ти позволя да излезеш от къщи. Дори ще се откажа от колежа и ще си стоя у дома, за да съм сигурна, че ти не мърдаш оттам и си в безопасност.

— Изабел, говориш глупости — изтъкна Кийра.

— Глупости? — Изабел вече звучеше трескаво. — Глупости ли е да попаднеш в експлозия два пъти за една седмица? Това ли са глупости? — Тя погледна Кейт, посочи я с пръст и добави задавено: — Изплаши ме. — Избухна в сълзи и се обърна с гръб към Кейт. — Наистина. Няма да замина за колежа.

Кийра отиде до леглото.

— В това състояние е, откакто чухме за станалото, но сега, като знае, че си добре, ще спре да плаче.

Главата на Кейт я болеше до пръсване и й беше трудно да следи разговора. Стаята беше затъмнена, но когато Изабел дръпна завесите, Кейт примигна от болка. Изабел забеляза и веднага ги спусна обратно.

— Наистина си късметлийка. Можеше черепът ти да е спукан на две…

— Това е образ, който няма да забравя скоро, Кийра — рязко я прекъсна Изабел. Взе кърпичка и изтри очите си.

— Джордан се обади няколко пъти — продължи Кийра, без да обръща внимание на Изабел. — Много е разтревожена за теб.

— Тя как е научила?

— Обади се да те чуе как си пътувала и Изабел й каза какво се е случило и как пожарникарите са те измъквали от колата. Между другото, колата ти е напълно унищожена.

— Трябва да благодариш, че не се обадих на леля Нора. Тя тъкмо си разопакова багажа, но се обзалагам, че щеше да изостави всичко и да се върне тук, ако знаеше. И щеше да се погрижи да не поемаш повече глупави рискове — добави Изабел.

Кейт затвори очи.

— Кога мога да се прибера вкъщи?

— Най-рано утре. Лекарят може да реши да те задържи и по-дълго.

— Лицето ти изглежда като изгоряло от слънцето. Сигурно е от пожара — отбеляза Изабел. — Кейт, имаш ли представа, че се размина на косъм със смъртта?

— Нали няма пак да почнеш да ревеш? попита Кийра.

— Извинявай. Не мога да се държа като робот, както се държиш ти, и да не показвам емоциите си.

Кийра не отвърна.

— Трябва да си вървим и да те оставим да почиваш — каза тя на Кейт.

— Чакайте — прошепна Кейт, изненадана, че гласът й звучи толкова слабо. — Какво се е случило?

— Не помниш ли?

Тя понечи да поклати глава, но бързо промени намерението си. Болката прониза черепа й.

— Смятат, че е било изтичане на газ — каза Кийра.

— Чухме това по радиото, докато пътувахме насам — допълни Изабел. — Трябва да е било газ, защото още не могат да изгасят пожара.

Кийра смени темата.

— Имаш късмет, че неврологът е бил тук — отбеляза тя. — Говорих с него и той каза, че е доволен от скенера. Изглежда, ще се разминеш без никакви сериозни наранявания.

— Кийра се притесняваше да не си получила мозъчно увреждане — вмъкна Изабел.

— Не, ти се притесняваше — възрази Кийра.

— Добре, аз бях. Лекарят е много сладък. Знаеш ли какво, Кийра…

— О, боже, пак се започва.

— Само се канех да изтъкна, че той е идеален за теб. Знам какво ще кажеш — продължи бързо тя, преди Кийра да успее да я прекъсне, — че той не се интересува от теб, но ти няма откъде да знаеш дали е така или не, докато не… нали се сещаш?

— Не се сещам.

— Докато не направиш някакъв ход. Да поговориш с него например.

— Може ли да прекратим този разговор?

Изабел не й обърна внимание.

— Може би ако си сложиш малко грим и направиш нещо с косата си…

Кийра скръсти ръце на кръста си.

— Какво ми има на косата?

— Трябва да я подстрижеш, но не в някой от онези евтини салони, където подстригват за пет долара. Освен това трябва да си сложиш малко грим, за да скриеш тъмните кръгове под очите си. Отдалече си личи, че не си доспиваш. За това е виновно следването ти.

— С риск да прозвуча като теб, ще го кажа: я не мрънкай.

Кейт се засмя, но веднага изстена. Отпусна глава на възглавницата и затвори очи.

— Стига сте ме разсмивали и преместете дискусията си другаде. Искам да се завия презглава и да се престоря, че днешният ден не се е случвал.

— Но, Кейт, ти още не си ни казала какво правеше при онова хале — продължи Изабел.

Кейт отвори очи и уста да отговори на въпроса, но се отказа.

— Не помня, по-точно ми е някак мъгливо, но сега не ми се напряга.

— Не помниш ли нищо?

Чак след минута Кейт отговори:

— Не — прошепна тя. — Не е ли странно?