Дора Габе - Дядовата Янкова приказка

Когато дядо Янко сложи ябълковия клон около шията на овцата, Петьо се зачуди.

— Защо правиш тъй бе, дядо Янко?

— Да не тъгува по агнето си. Да не блее цял ден и цяла нощ от мъка. Ябълковият клон помага.

— Защо бе, мамо, го делят от майка му? — рече Петьо натъжен.

— Защото ще го дарим на свети Георги, а за него не трябва нищо да ни се свиди. Трябва да му дадем което е най-хубаво и е най-свидно. Ето, чедото отделяме от майката и на всички им е мъчно, ала нали е за него. Той благослови нивите ни да родят реки от жито. Той благослови стадото ни да потекат реки от мляко. Той благослови лозята ни да потекат реки от вино. Кажи, Петьо, имаш ли нещо, което да ти се свиди за него? — Тя се обърна към баща му: — Ти, Василе, днес да се помириш с бай Христа, чу ли?

Бай Васил се почеса по врата и нищо не рече.

Петьо отиде с агнето, с баща си и с работниците в съседното село. Там беше дошъл попът. Черквицата им мъничка, не побира и половината хора. Петьови влязоха. Всеки държи на ръце по едно агне. Свещите на рогцата им горят, а очите на агънцата греят.

„Колко подаръци за свети Георги!“ — помисли си Петьо, а работниците запяха:

Едва на връщане, когато заобиколиха по друг път, Петьо видя как нивите са изникнали буйни и кичести.

— Татко, виж ги, виж ги! — викаше Петьо.

— Виждам, чедо, зная и разбирам.

Бай Васил спря колата. Слезе. Отиде в нивата. Сне си калпака.

На чифлика всички се бяха разшетали. Стрина Василица се скара, че закъснели с агнето. Занесоха покривки под дъбовете и сложиха трапеза на три реда. Дядо Янко закачи въжета по дъбовете и направи люлки.

Иса, високият турчин, държеше кантара. Бяха го заобиколили дечурлигата. Всички работници се претеглиха, а накрая пристигна Костовица, циганката.

— И мене, хе, и мене!

Всички се смяха на теглото й. Толкова беше лека.

— Колкото Петьо не тежиш — засмя се дядо Янко.

Пристигнаха всичките момичета и момчета от съседното село. Те знаят, че тук има големи дъбове. А у тях ни едно дръвче не поникнало: все равно, все ниви. Донесли си агнетата. Нали са комшии. Където се свършват на Петьови нивите, там почват техните.

Наредиха четвъртита дълга софра и попът благослови агнетата. Отчупиха по късче за него, отделиха за овчарите, които отидоха на паша с овцете, и почнаха да ядат. Вятърът беше затихнал и свещите горяха, забодени в печените агнета. Петьовият чифлик не е виждал толкова хора. На една трапеза и стари, и деца. Тогава бай Васил вдигна чашата и стана.

— Хора християни — рече той. — Тази нощ свети Георги е протегнал двете си ръце над нас. Над селото ни. Над малката ни земя. Благословил ни е. Чисти ли са сърцата ни да приемат благословията? Има ли чужди, има ли врагове, нека дойдат всички да се простим! — И бай Васил протегна ръка към бай Христа.

Петьо изтръпна. Баща му прости на най-големия си враг. На човека, който изгори всичкото им жито. Труда им за цяла година. Колко е хубав тоя свети Георги, че обръща на хората сърцата! Петьо не дочака да изядат всичко. Завтече се към люлките, подир него — децата, подир тях — момичетата.

Старите ядат, пият, прощават се и си приказват, а децата хвърчат в синьото небе. Под тях цъфнали полета и разлюлени ниви.

Петьо извади от джоба си свирчицата с трите дупчици. Изкачи се на най-високия клон и засвири. За никого не свири Петьо. Никой не го слуша, защото гайдарят завъртя хорото. Като птиче се сгуши в клона и зачурулика. Сърцето му беше толкова пълно с радост, че малката свирчица едва смогваше да я поеме и да я разлее с песента си по хубавия свят.

© Дора Габе

Източник: [[http://hermesbooks.com/readchapter.php?pID=431|Hermesbooks]]

Свалено от „Моята библиотека“ [http://chitanka.info/text/16197]

Последна редакция: 2010-05-23 14:00:00