Анатолий Днепров: Глиненият бог

Когато се съмна, открих, че помпената кула беше прекрасен наблюдателен пункт. Околността се виждаше добре през трите прозореца. Като на длан се виждаха бараките, в които се намираха лабораториите, изпитателният полигон, а вляво от него се простираше оазисът от яркочервените палми. Не се налагаше да се връщам в оазиса, защото знаех, че много скоро каменната армия на Грабер ще бъде унищожена. Трябваше да стоя тук, за да не допусна някой да замени фрау Айнциг при картечницата.

Вперих поглед в оазиса и с вълнение зачаках какво ще стане по-нататък. Засега само аз знаех, че армията на Грабер е обречена. Странно, не изпитвах угризение на съвестта, че всички тези бивши хора ще загинат по моя вина. Те и бездруго бяха загинали. Отдавна се бяха превърнали в лишени от мисъл нещастни автомати, обречени да влачат страшното бреме на неестествено съществование. Душевно и физически те бяха убити от Грабер и само каменната им обвивка напомняше за някогашния им човешки образ.

Слънцето се издигна над палмите и каменната рота отново излезе на полесражението. Отрядът на Фернан се пръсна между лехите. Каменните идоли започнаха своето настойчиво преследване.

Отгоре се виждаше добре как ту един, ту друг от каменните хора се навеждаше над лехите и пиеше вода. Колкото по-високо се издигаше слънцето, толкова по-често те отиваха да пият вода.

Към края на втория час от „шахматната“ война видях как един от войниците на Грабер, след като направи няколко крачки, се спря. Той застина в необикновена поза, вдигнал единия си крак и ръката. Арабинът, когото той преследваше, извика нещо. В същия миг остана неподвижен още един, след него друг и друг. Всичко стана мълниеносно бързо. Пространството, където току-що се водеше комбинационна война на изтощение на силите, заприлича на гробища с каменни статуи или на музеен двор, където са докарали и поставили скулптури от епохата на палеолита.

Моите другари отначало се приближаваха до вкаменилите се хора нерешително. На няколко крачки разстояние те се опитваха да ги бутнат с карабината и като се увериха, че каменните хора са мъртви, отидоха съвсем близо до тях.

Изтичах надолу по спираловидната стълба и за миг спрях тук до неприятно превилия се труп на Айнциг. Очите и бяха широко отворени и в тях бе застинала зверска злоба към всичко живо…

Фернан бързо даваше разпореждания на своите другари. Едни трябваше да се разположат покрай асфалтирания път, който водеше към изхода, други да огледат бараките. Няколко души застанаха до входа на триетажната сграда, където се намираше щабът на Грабер.

— Сякаш вътре няма никой — каза Али.

Погледнах камионите, които стояха отдясно. Сега те бяха не три, а два.

— Сигурно някои са заминали. Трябва по-бързо да привършваме. Възможно ли е Грабер да е успял да избяга?

Фернан отиде до вратата и я ритна с всичка сила. Тя се поотвори леко, но после отново се хлопна, сякаш от другата страна бяха натрупали чували с пясък.

— Я ми помогнете.

Всички заедно натиснахме вратата и едва тогава тя доста трудно се отвори.

В тясното тъмно антре видяхме двама мъртви войници, които лежаха на пода в глупава поза. Устата на единия беше натъпкана с пясък, а другият стискаше пясък в ръката си.

— Какво е това? — учудено извика Фернан. — Кой е напълнил устата им с пясък?

— Никой. Те самите. Единият е успял, а другият не е — казах аз.

Вдясно, на равнището на първото стъпало на стълбата, която водеше за мазето, на стената имаше кран за вода и под него мивка. Аз посочих крана и поясних:

— Цялата работа е във водата. Аз им погодих същия номер, който те неведнъж са повтаряли над своите жертви.

Разказах им всичко, което се бе случило на водната кула.

— Да не би и Грабер да е в същото състояние?

В това време от втория етаж изтича Али, съпроводен от няколко души. На лицето му беше изписан ужас.

— Какво става с Грабер? — запитах аз.

Той промълви дрезгаво:

— Същото, каквото и с телохранителите му. Ето вижте.

Той ми подаде ръка, но не своята, а онази, която държеше като тояга…

Глина. Обикновена глина. Тази ръка беше направена от глина. Тя се чупеше и трошеше… Аз я счупих малко по-горе от лакътя, а после до китката. В нея нямаше никаква кост.

— Парче от Грабер. Парче от глинения бог — каза Фернан с презрение, изправи се и тръгна към другарите си, които пушеха настрана.

Захвърлих с отвращение парчетата глина…

Пустиня… Нима кошмарът свърши? Нашият отряд вървеше по черния асфалтиран път. Двадесет мили не са чак толкова много. Изведнъж въздухът затрепера от бученето на приближаващи самолети. Ето прелетяха над нас — един, втори, трети. Метални птици без отличителни знаци. Те летяха съвсем ниско и преди да стигнат института на Грабер, се наклоняваха на дясното си крило и завиваха. След минута проехтяха взривове. Те бяха много, на хоризонта към небето се издигаше тъмнокафяв облак. Самолетите кръжаха над мястото, което бяхме напуснали само преди един час. Те хвърляха бомби с тъпа упоритост.