Анатолий Днепров: Глиненият бог

— А жиците с високо напрежение? — възразих аз.

— Жиците трябва да се прережат…

— Четири реда са тук. Освен това оградата е двойна.

— Въпреки това, докато те се хранят, трябва да опитаме.

Фернан се посъветва с Али. Али извика четирима души и те се приближиха до източната стена.

— Имате ли нож? — запита ме Фернан.

— За тази работа е необходим нож с изолирана дръжка.

Тогава Фернан предложи да се прекърши стъблото на малко лимоново дръвче и да се разкъсат жиците.

Дръвчето беше твърдо като камък и с него доста си поиграхме, докато го измъкнем от пясъка. Отчупихме клонките и дадохме каменния прът на Али. Двама души застанаха до стената, на раменете им се качи трети и чак на неговите рамене се покатери Али. Той замахна и удари с всичка сила жиците. Върху него се изсипа сноп синкави искри. Цялата жива пирамида с пронизителен вик се разпадна.

— Безнадеждна работа — каза Фернан.

В тъмното ние едва се виждахме един друг.

— Интересно дали тези идоли виждат нощем?

— Ами скоро ще разберем това. Може би в тъмното те виждат като котки.

— Нищо друго не ни остава, освен да чакаме да се разсъмне.

— Ако дотогава не ни изколят всички до един.

Ослушвахме се във всяко шумолене, напрегнато се взирахме в тъмнината. Минутите се нижеха, а не се забелязваха никакви признаци на живот. Тогава по заповед на Фернан започнахме бавно да се придвижваме на запад.

Изведнъж се чу високото му повикване:

— Внимание, идват. Пръснете се. Обаждайте се, за да знаем къде се намирате…

Дочух скърцане на пясъка. По звука се познаваше, че не се движат много хора.

— Фернан, струва ми се, че се приближава само един човек…

— Да, наистина. Може да е парламентьор с ултиматум от Грабер?

Неочаквано странен гърлен глас проряза непрогледни мрак. Отначало нищо не можеше да се разбере. Но после съвсем ясно чух, че някой ме викаше по име.

— Пиер… Мюрдал… Пиер…

— Това май е твоето име — прошепна Фернан.

— Да, наистина. Но кой ме вика?

— Пиер… Аз съм… Свой човек…

— Кой може да е?

— Ако се съди по походката, един от тях е, от каменните. Но откъде знае, че съм тук, откъде знае името ми?

Взирах се напрегнато в тъмнината. Стъпките бавно се приближаваха. Накрая съвсем близо се появи блед силует.

— Да не би да е провокация? — запитах аз.

— Едва ли. Сам е. Съвсем сам…

— Пиер… Пиер… Мюрдал… — дрезгаво викаше приближаващата се фигура. — Аз съм … Свой човек… Аз…

— Кой си ти? — запитах го аз.

— Аз съм Морис Поасон…

— Кой?! — ужасен извиках аз.

— Морис Поасон…

— Не успя ли да избягаш?

— Не… Пиер… Хванаха ме… Ето… Много е тежко… В главата ми всичко се обърква… Слушай какво трябва…

Инстинктивно се спуснах към каменния човек и го хванах за ръката. Ръката на Поасон беше гореща и твърда като нажежен камък. Незабавно се отдръпнах настрана.

— Какво са направили с тебе! — извиках аз. — Морис, какво са направили с теб!

— Сега нищо не може да се промени… В главата ми всичко се обърква… Всичко… Слушай. Вашето спасение е във водата.

— Във водата ли? В каква вода?

— Промъкни се на кулата. Там ще разбереш…

Чувах как силно тракат зъбите на Поасон, как диша често и прекъслечно.

— Ти трепериш? Какво ти е?

— Студено… Ужасно студено…

Избърсах изпотеното си чело. Въздухът беше горещ и задушен.

— Клетият. Ние ще отмъстим за теб, за всички вас, Морис, бъди сигурен!

— Промъквай се на водната кула… Водата… Тя е вашето спасение…

Още веднъж лекичко докоснах нажежената му ръка и той някак особено затъпка на едно място, после, без да каже нито дума, се обърна и тръгна нататък в тъмното.

— Морис, остани с нас! — извиках подир него.

Вместо отговор чух същото силно тракане на зъбите и някакъв странен звук, напомнящ дрезгав смях… И се изгуби в тъмнината. Повиках го още няколко пъти, но безрезултатно.

Потресени, помълчахме още няколко минути. После се обади Фернан:

— Това, което ни каза той, е важно. Аз не знам защо говори за водата, но, види се, с нея е свързано нашето спасение.

— До този момент аз мислех, че с нея е свързано превръщането ни в такива като Морис — подхвърлих аз.

— Не знам. Мисля, че Морис не ни излъга.

— Разбира се, че не ни излъга. По време на изпитанията в хангара аз видях Фрьолих. Сигурно, когато превръщането на човек в каменен не е напълно завършено, у него все още остават проблясъци на съзнание. С Морис те експериментират само три месеца…

— Някой ще трябва да иде на водната кула. Аз мисля, че най-добре ще е да идеш ти, Мюрдал. Ти най-добре ще можеш да се оправиш там.