Анатолий Днепров: Глиненият бог

Али въздъхна тежко.

— Дали ще издържим? Хората са жадни и гладни.

— Трябва да издържим. Друг изход няма.

— Ами ако опитаме да проникнем на територията на изпитателния полигон? — запитах аз. — Това лесно може да стане, като се покатерим на палмата, която стърчи над оградата…

Неочаквано един от арабите пронизително извика, като сочеше с пръст към изпитателния полигон.

Портата широко се разтвори и от нея бавно, един след друг, излизаха каменните хора, войниците на Грабер.

Без да бързат, те безстрашно се придвижваха към нас. Петима души от нашия отряд хукнаха презглава във вътрешността на оазиса.

— Назад! — изкомандува Фернан.

Някой стреля срещу настъпващите.

— Безсмислено е да се стреля — извиках аз. — Тях куршум не ги лови.

— Не стреляй. Нека видим какво смятат да правят.

Каменните хора бяха със светли шалвари, голи до кръста, както и тогава, когато ги бях видял първия път. Сега всеки държеше в ръце ятаган. Те вървяха към нас много бавно, почти тържествено. На петдесетина крачки от оранжерията по някаква безгласна команда на един от тях започнаха да се развръщат в полукръг, опитвайки се да ни затворят в обръч.

Те бяха петнадесетата човека срещу нашите двадесет и трима.

— Оттегляй се. Трябва да се разпръснем — нареди Фернан. — Движете се край западната стена, за да не ви виждат от водната кула.

Нашият отряд се пръсна на всички страни. Робите на Грабер спряха за миг. После техният строй също се раздроби и те вече не се опитваха да ни обкръжат, а всеки войник си избра жертва и тръгна подир нея. След мен се потътри огромен дангалак с бледосивкаво лице. Той вървеше бавно и апатично и в неговата глупава упоритост на всяка цена да ме настигне имаше нещо ужасяващо, неизбежно като самата съдба. Макар разстоянието между него и мен да не намаляваше и през всичкото време да беше не по-малко от двадесет крачки, той продължаваше да върви, като размахваше ятагана отпуснато.

— Наблюдавайте не само този, който ви преследва, но и другите! — извика ми Фернан. — Можете случайно да се окажете близо до друг.

Те бяха много тромави и не бе трудно да се избяга от тях. Накрая хората от нашия отряд и каменните войници от отряда на Грабер се пръснаха на двойки из участъка, който не се виждаше от водната кула, защото стената пречеше. От върха на кулата от време на време се разнасяха изстрели.

Тази странна война приличаше на детската игра, при която се притичва от едно място на друго, като се внимава никой да не те докосне с ръка. След като притичвахме, ние се спирахме и наблюдавахме как на полесражението се разпределяха двойките…

Фернан командуваше тази чудновата война, като следеше зорко движението на противника.

Не след дълго слънцето докосна западната ограда и оазисът започна да се губи във вечерния здрач. Страшно се изморихме, устата ни пресъхнаха. Измъчвахме се, като гледахме как войниците на Грабер от време на време се навеждаха над тръбите край лехите и жадно пиеха алкална вода. За нас това бе отровна вода. Макар че притичванията бяха кратки, те доста ни умориха. А каменните хора бяха просто неизтощими и с дяволска упоритост продължаваха да вървят по петите ни.

— Дали да не опитаме да се прехвърлим през оградата? — запитах Фернан, когато случайно се намерихме един до друг.

Като се промъкваше ловко между каменните войници, той отиде до онази палма, по която аз се бях прехвърлил на полигона. Когато беше се покатерил почти до равнището на оградата, от върха на кулата затрака картечницата. Той успя да скочи от дървото в момента, когато неговият преследвач беше почти на пет крачки от него.

Забелязах, че нашите бойци взеха да се придвижват все по-бавно и разстоянието между тях и каменните войници намаляваше.

Трудно е да се каже как би завършила тази безшумна и бавна война, ако вратата откъм полигона не се бе отворила и от нея не се бе показал каменният идол, който буташе пред себе си огромна количка. Чу се неясно изречено повикване и войниците на Грабер един по един поеха към западната стена. Мракът все повече се сгъстяваше. Кремъчните хора се събраха край количката и започнаха да получават храна. От време на време ту един, ту друг се навеждаше към тръбите в пясъка и пиеше вода между храненето.

— Имаме малко време да си починем и да помислим какво да правим по-нататък — каза Фернан, след като се събрахме всички на едно място.

— Без храна и вода няма да изтраем дълго.

— Може би, когато се стъмни напълно, трябва да опитаме да се измъкнем от този капан през оградата. Най-лесно това може да стане през източната стена.