Формите на тялото й се забелязваха мъчно, защото тя носеше старомоден сив пътен костюм. Като че ли някой бе поръсил няколко едва забележими лунички над съвършения й малък, леко вирнат нагоре, класически ирландски нос. На носа й имаше и очила със златни рамки, но те не успяваха да скрият големите, бадемовидни очи с твърде необикновен виолетов цвят. Устните й бяха сочни и пълни, особено когато се отпускаха и не се свиваха прекалено силно при някаква мисъл или раздразнение. Шапката криеше всички кичури на невероятно червената й коса. Това бе почти невъзможно да се постигне, защото тя представляваше купчина от неукротими къдри с дължината на бедро. Извитите й като дъга вежди над грозните очила бяха с цвят по-тъмен от кестенявия. Той имаше почти същия оттенък като косата й.
Грейс беше твърде неспокойна. Страхуваше се много, че нещо ще се обърка и тя ще загуби работата, заради която пътуваше към Начез. Изключително важно бе да изглежда прилично и като добре възпитана дама. Костюмът, колкото и да беше непредставителен, беше най-хубавият й. Заедно с очилата, от които тя нямаше нужда, и бонето, което скриваше косата й, той й даваше възможност да изглежда като възпитана и почтена жена. Поне тя така смяташе. Като добре възпитана гувернантка, надяваше се тя. „О, дявол да го вземе“, прошепна си Грейс най-накрая, за да изпусне малко от безпокойството, което бе нараснало в нея през последните няколко дни.
Двойката, която седеше срещу нея, се обърна и я изгледа.
Грейс се усмихна веднага, без да обръща внимание на мъжа. Червеното му лице и покритият с изпъкнали вени нос издаваха склонността му към пиянство. Проницателният й поглед ги бе забелязал мигновено. Жената бе закръглена, с тъжни очи и бедна като самата Грейс. Тя просто усещаше това. Те се качиха в Нашвил. Грейс очакваше удобна възможност да завърже разговор с тях.
— Колко жалко! — изрече тихо тя и посочи с ръка все още великолепните останки от поредната предвоенна плантация.
— Да, така е — отвърна жената и се извърна, за да я погледне.
— Казвам се Грейс О’Рурк и съм от Ню Йорк — каза Грейс с усмивка и подаде ръката си. Почувства лека тревога от това, че разкрива истинското си име, въпреки че едва ли някой би я разпознал толкова далеч от къщи.
— А аз се казвам Марта Граймс, а това е мъжът ми Чарлс.
Чарлс също се обърна към нея, след като отпи от плоско сребърно шишенце, чудесна изработка.
— Удоволствието е мое, мадам.
Грейс кимна и насочи вниманието си отново към Марта.
— Откъде си, Марта?
— Няма как да го знаеш. От едно малко градче на име Туул Корнърс, на петдесет мили южно от Нашвил.
— Не, не го знам. Какво ви води с мъжа ви на Юг?
— Отиваме на гости при дъщеря ни в Начез — призна сияещата от щастие Марта. — Тя току-що роди първото си дете.
— Колко хубаво. Аз също съм на път за Начез. Учителка съм.
Чарлс се извърна.
— Надявам се, че не сте някоя учителка на негри.
Грейс настръхна и поруменя. „Не отговаряй“, каза си строго тя. „Недей.“ Тя не му обърна внимание.
— Всъщност, скъпа, един стар приятел ми уреди работа в плантация на име Мелроуз. Като гувернантка.
— Чудесно — каза Марта. — Колко деца ще възпитавате?
— Само две — отвърна Грейс с дълбока въздишка. Беше направо невероятно щастлива, че си е намерила тази работа. Заплатата бе твърде голяма, а договорът предвиждаше да й предоставят стая и храна. Знаеше, че ще има възможност да изпраща целия си доход вкъщи, за да подпомогне болната си майка. И няма да й се налага да си увеличава заплатата с допълнителна работа, както беше в Ню Йорк.
По-рано работеше като учителка в държавно училище в Ню Йорк. Но беше безработна от десет месеца, всъщност, откакто я арестуваха.
Грейс беше дъщеря на аболиционисти 3 3 Аболюционисти — борци за свободата на негрите — Б.пр.
. Баща й, Шон О’Рурк, беше безгрижен лекар ирландец, който загина по време на Гражданската война от случаен изстрел, докато се опитваше да помогне на един ранен в центъра на битката. Той и майка й Даяна бяха активни участници в Нелегалната железница и в Американското дружество за борба с робството. Майка й бе започнала да се бори за подобряване положението на жените в обществото още през четиридесетте години. Тя бе участвала, с пълната подкрепа на Шон, в Първия конгрес, посветен на правата на жените в Сенека Фолс, Ню Йорк, през 1848. Тя държа реч на него и стана член на организацията. След като загуби мъжа си през войната, тя вложи всичките си сили в движението за избирателни права на жените, първо като член на Американската асоциация за равни права, а когато тя се раздели на два лагера, в по-радикалната Национална асоциация за избирателни права на жените.
Читать дальше