Бренда Джойс: Виолетов огън

— Хайде, слез, скъпа.

— Не се приближавай — предупреди го тя. — Филистимлянин! Донжуан! Тиранин!

Той скочи на пианото, тъй като знаеше, че не са й останали повече куршуми. Зад нея имаше дълга махагонова маса, покрита с порцеланови чаши, вази от Ориента и други антикварни предмети. Тя се хвърли натам. Рейд я последва. Обви с ръце кръста й и я притисна към себе си. Тялото й бе горещо, меко и примамливо като на всяка друга жена. Тя започна да се бори. Той се подсмихна.

— Трябваше да си преброиш куршумите, сладурче — каза тихо той с провлечения си глас.

— Свиня! — изпищя тя.

Той забеляза какво го заплашва точно навреме — тя замахваше да го удари с лакът в слабините противно на всички правила в боя. Постъпката й бе напълно непристойна за една дама. Той се извъртя, а тя скочи от пианото на масата, пристъпи несигурно напред и събори с трясък на пода чиниите и вазите.

На хубавото лице на Рейд се появи широка усмивка и той скочи след нея. Хлъзна се по силно излъсканото дърво. Събори няколко пълни с бренди чаши. И други чаши паднаха и се счупиха. Жената изпищя, сграбчи една ваза от края на масата и я вдигна заплашително. Рейд едва успя да я спре. Държеше ръцете си вдигнати нагоре. Сините му очи блестяха.

— Остави вазата на място! — изрече увещаващо той. Гласът му бе сладък като мед.

— Деспот! — извика тя и я хвърли.

Той се наведе бързо. Така постъпиха и Ван Хорн и още двама гости, които се случиха да стоят срещу нея. Вазата не уцели никого и се разби в стената. Рейд се хвърли върху жената. Тя изкрещя, когато той я вдигна и метна на рамото си с главата надолу, а след това се понесе по пода с такава лекота, сякаш тя е безтегловна. Ръката му се беше разположила съвсем интимно върху съвършено оформените й задни части. Тя започна да се извива и да рита. После сграбчи кичури от косата му.

— Пусни ме, животно такова!

С едната си ръка той улови и двете й китки и ги притисна до гърдите си.

— Какво да правя с нея? — попита той.

— Задръж я вън, докато дойде полицаят — нареди Ван Хорн.

Рейд излезе с големи крачки от стаята и тръгна по коридора. Долови, че всички шепнат оживено наоколо. Товарът му сипеше обиди и съскаше от раменете му.

— Махни си ръцете от мен, мръснико!

Той се усмихна и излезе навън в нощта.

— Обещаваш ли да се държиш прилично? — запита той.

— Да — изпъшка тя. — Само ме свали на земята.

Той пусна ръцете й и тъй като не успя да се сдържи, плъзна отново свободната си ръка по твърдия й закръглен ханш. Въпреки че бе облечена в развлечени и безформени дрехи, тя не бе съумяла да прикрие напълно изключителната си фигура. Жената замахна с юмрук към ухото му, за да го накаже за дързостта му. Ръката й отскочи от него, без да му причини вреда. Той я свали на земята внимателно и бавно — тялото й се хлъзна надолу и застана срещу неговото. Горната част на покритата й с боне глава се озова до брадичката му. Тя бе сравнително висока за жена. За миг те се гледаха безмълвно.

На улицата бе тъмно, но Рейд забеляза, макар и бегло, че лицето й има нежни черти, скулите й са високи, а очите — големи и тъмни. Помисли си изненадано: „Ой, ама тя е хубава“

Тя се вгледа в лицето му, което не бе засенчено от шапка. Видя, че то е съвършено оформено и има чувствени и пълни устни. Това беше най-хубавото лице, което тя беше виждала някога. Кой знае защо това я вбеси още повече.

Той се усмихна.

Тя гледаше гневно.

— Не се безпокой — прошепна той. Ръцете му стиснаха раменете й. — Няма да позволя на полицията да те хване.

Погледите им се кръстосаха за още един кратък миг. Неговият бе сърдечен, нейният — леденостуден. След това тя го ритна в пищяла с всичка сила.

Той се хвана за коляното, а тя побягна в нощта.

Мисисипи, 1875

Грейс О’Рурк седеше напълно изправена. Раменете й сякаш се бяха схванали. Притискаше доста благочестиво към скута покритите си с ръкавици ръце. Гледаше навън към отминаващата околност изпод сивото боне. Природата тук беше толкова пищна и яркозелена през август. Минаваха през хълмисти и гористи възвишения и през малки, обработени ниви, покрай обширни полета, засети с памук, които проблясваха в бяло на слънцето, покрай занемарени колиби с хлътнали покриви и покрай огромни, полуразрушени къщи отпреди войната с опушени прозорци, които свидетелстваха за близкото минало. Влакът вече изминаваше с пухтене пътя си отвъд Мисисипи. Само след няколко часа тя ще стигне до целта на пътуването си. Ръцете й се стегнаха несъзнателно.